— Професоре, вие ли сте…?
Той сложи ръката си върху нейната и леко я стисна.
— Отпуснете се. — И още по-тихо: — Поспете, мила.
Би й някакви инжекции и натърка с мехлем изстрадалото й тяло.
Когато се събуди, тя не можеше да мръдне. Цялата беше в синини, а урината — кървава. Яде и пак заспа, после й позволиха да се измие и я заведоха във вътрешния двор, където, накуцвайки, се разходи, загледана в прекрасната тюркоазена шатра над себе си. Въздухът беше топъл и свеж, ободряващ. Чувстваше се като преродена.
Все пак ми е вървяло, убеждаваше се тя. Какво щастие е да си обичана и отгледана от Лала; да се омъжиш за Ваня и да родиш такива чудесни деца; какво щастие е да се наслаждаваш на ласките на Беня Голден, единственият глупав, необуздан, отчаян роман в нейния разумен живот, изпълнен само с работа. Тя лично познаваше Ленин и Сталин, титаните на човешката история. Разбирайки, че животът е свършил, тя беше благодарна на Бога, че е преживяла толкова хубави неща. На какви богатства, на какви времена се беше наслаждавала!
Щяха да измъкнат всичко, тя го знаеше, щеше да им разкаже всичко, което искат, и дори повече. Всяка произнесена дума, всяко признание ще станат забавено самоубийство. Но те ще имат значение за нейния единствен читател: за другаря Сталин. В нейните откъслечни, полубезумни спомени той ще открие онази истина, която му е необходима. Ваня, ако още беше жив, щеше да направи същото, но с по-малко показност. Тя не знаеше и сигурно никога нямаше да научи защо все пак са арестувани тя, Мендел, Беня и Ваня. Вече й беше все едно как се плете паяжината. Единственото важно беше, че тя е в центъра на всичко, че тя е погубила всички. Тя и Пьотър Саган.
Можеха да я държат в неизвестност месеци наред, но докато се стигне до присъда, до този силов край на мистериозното, безкрайно нещо, наречено живот, децата щяха да са настанени някъде с нови имена и съдби, живи и здрави в света на живите, а не в нейния свят — на мъртвите. Тя мислено им изпращаше своята обич, своята благодарност към Сатинов, своята признателност към скъпите на сърцето й хора. Трябваше да ги забрави. От шестнайсетгодишна беше в партията. Комунизмът беше нейна религия, крах на абсолютизма, наука за историята. Сега обаче, в края на живота си, тя виждаше, че това нейно необикновено фантастично убийствено признание е последната й мисия в живота. Едва сега, умирайки, тя стана истински родител. Тя вече наполовина беше в друг свят.
Разхождайки се, Сашенка видя леки облаци във формата на влак, лъв и брадат профил на равин. Дали не беше дядо й, туробинският равин? А онова в далечината, едва огряно от слънчевите лъчи — може би е заек или розова възглавничка… Може би все пак мистиците са прави — животът е просто химера, огън в пустинята, трескав транс, но болката е реална.
Наближаваше развръзката.
47
— А това ви е за награда — каза Кобулов, посрещайки я в кабинета на следователя. Чекистът наблюдаваше как красивата затворничка първо само долови отначало лекия, а после все по-наситен аромат на препечени кафеени зърна.
— Трябва да признаете своята престъпна и предателска дейност — каза Могилчук, наливайки й кафе от метална кана.
Тя седеше на стола, бяла като платно, цялото й тяло беше в синини и рани; беше отслабнала, но тези леко разтворени устни, островчетата от лунички покрай носа и този бюст разсейваха седналия на перваза на прозореца Кобулов, който полюшваше новите си кафяви ботуши. Той обичаше този етап от разследването. Контактът е установен, повече не трябваше да я бие. Усети как сивите й очи се спряха върху него — те отново сияеха, погледът беше дързък и проницателен.
Кобулов й намигна и сбърчи нос. Извади пакет цигари с рисунка на крокодил.
— Любимите ви — египетски — каза, като извади една и й хвърли пакета.
— Никога не съм предполагала, когато влизах в партията, че краят на дните ми ще е тук — призна тя.