— Когато избираш революционния път, дори да си на шестнайсет, влизаш в игра със смъртта, твоя религия става военният ред, поставяш търсенето на свещения граал над всичко друго — тържествено произнесе Кобулов и запали първо нейната, а после своята цигара. — Лично другарят Сталин ми каза това.
— Но аз се промених — обади се Сашенка, издухвайки прозрачни кръгчета дим.
Кобулов изви нагоре очи.
— Няма връщане назад — заключи той.
— Като пътуване с шейна, когато не можеш да слезеш…
— Време е за работа — отсече Кобулов.
Могилчук приготви писалката и лист хартия.
Сашенка прибра косата от челото си. На бузата й зееше рана, половината й лице беше подпухнало, обагрено в наситено червено, което преминаваше в синьо, охрено и жълто.
Кобулов се чувстваше като ловец, заклещил благороден елен, но дори с вдигната пушка той не можеше да не се възхищава на жертвата си. Учудваше се на самообладанието и смелостта й.
Сашенка прокара пръсти по устните си и срещна погледа му.
— Искам да започна от деня, когато ме арестуваха пред института „Смолни“ през зимата на 1916 година. Така бях вербувана от царската полиция, а след това от британското, германското и японското разузнаване и техния наемник Троцки. Мога ли да започна от деня, когато започна всичко това?
48
Каролина чу как вратата на хотелската стая се затвори тихо. Помещението гъмжеше от хлебарки: подът, дори завивката бяха като обсипани с лъскави насекоми, наподобяващи жив черен хайвер. Децата изпаднаха във възторг. Каролина спа тази нощ на двойното легло със сгушените до нея деца. След гарата това им се видя най-луксозната стая на света. Но сега, когато се събуди от дълбокия сън, тя осъзна, че щракването на бравата може да означава само едно.
Скочи и изтича до прозореца; сложила ръце на стъклото, се вгледа с напрегнати очи долу по улицата. Сред конските каруци, камионите и колите „Победа“ видя жени с рокли на цветя, с червени забрадки — еднаквите като грахови зърна жени на съветския провинциален град. После забеляза как пресичат площада към гарата онези, които търсеше с поглед.
Те държаха мисис Луис за ръцете — две малки далечни фигурки. Но тя познаваше походките им — Карло стъпваше тежко, а дългокраката Снежанка с пружинираща грациозност, също като майка си. За миг Каролина изпита желание да изтича подир тях, да ги догони и прегърне, отново и отново… Но знаеше, че е по-добре да не се сбогуват.
Влакът ще потегли, ще набере скорост. Скоро Снежанка и Карло ще се разделят с още един обичан човек и ще навлязат в друг живот.
Тя плака дълго и неудържимо в стаята.
Проклинаше тази добра стара бавачка, тази Лала, която й отне децата. Тя сигурно ще се грижи за тях, но никога няма да може да ги обикне както ги обичаше тя самата, пък и никой няма да може. Но все пак с нея е по-добре, отколкото с чужди хора. Впрочем Каролина разбираше, че Лала не може да ги задържи задълго; че тя има „опасни връзки“, а това, както обясни другарят Сатинов, беше крайно нежелателно. Значи Лала щеше да даде децата някъде другаде. Спомена за някакво сиропиталище в Тбилиси, но това беше само заради документите. Децата трябваше да бъдат осигурени със законни документи, за да може осиновяването им да стане официално.
Предишната нощ децата заспаха трудно, въпреки че бяха изморени и се радваха, че могат да легнат в истинско легло. Те плакаха за майка си и баща си. Двете бавачки ги галиха, прегръщаха и храниха с любимите им бисквити, докато накрая те също ги прегърнаха и се отдадоха на съня.
После двете жени седнаха в банята и Каролина набързо разказа всичко, което знаеше за децата — какво обичат, какво не обичат, какви храни, какви книги, какви навици имат. Накрая с някакво отчаяние прошепна:
— Разказвайте им за Възглавничка и за Зайо. Само това им остана от предишния живот!
И Лала разбра.
— Зная колко чувствителни са децата, Каролина. Аз толкова време се грижех за Сашенка…
— Тя каква беше? — попита Каролина. — Приличаше ли… — и бавачката погледна към стаята, но думите замряха в устата й. Край на подробностите. Подробностите са любов, а сега не е време за сантименти.
Двете жени, англичанката и волжката немкиня, се прегърнаха през сълзи. Те легнаха до децата и успяха да поспят в топлата хотелска стая с изглед към Дон, където някога беше плавал Петър Велики.
Докато си стягаше багажа и се качваше на автобуса за малкото си село, Каролина си представяше трите фигури, които вървяха към гарата. Децата дърпаха Лала в различни посоки, смееха се, както се досети по начина, по който Карло отмяташе назад глава, а Снежанка подскачаше. Даде си сметка, че вижда децата на Палицини за последен път. Много скоро те ще станат други деца с нови имена, ще живеят в други семейства.