— Готова ли си за следващата? Какво ще кажеш за книгата? — попита Мендел, без да вдига глава.
— Рахметов е най-вълнуващият герой, когото познавам — каза Сашенка, връщайки книгата. — Той е безкористен, отдаден на идеята. Нищо не може да застане на пътя към целта му. „Избраник на съдбата“. Искам да бъда като него.
— Всички искаме — отвърна Мендел. — Аз познавам доста рахметовци. Това беше първата книга, която прочетох и аз. И не само аз, но и Ленин.
— Разкажете ми за Ленин. И какво е болшевик? Вие какъв сте — болшевик, меншевик, есер, анархист?
Мендел я погледна така, сякаш тя беше някакъв рядък зооекспонат, присви очи и смукна от лошо свитата махорка, чийто дим дразнеше гърлото му и го караше непрекъснато да кашля.
— Защо питаш? Какво мислиш за днешна Русия, за работниците, за селяните, за войната?
— Не знам. Струва ми се, че… — спря я острият му поглед.
— Продължавай. Говори.
— Всичко е объркано. Толкова е несправедливо. Работниците са като роби. Ние губим войната. Всичко е прогнило. Аз революционерка ли съм? Болшевичка?
Без да бърза, Мендел с изненадваща грижливост сви нова цигара и я запали. Пламна и изгасна оранжево огънче.
— Ти още не знаеш достатъчно, за да бъдеш каквато и да било — отвърна й той. — Трябва ни време. Сега ти си единствената ученичка в моя летен курс. Ето следващата книга — той й подаде романа на Виктор Юго за Френската революция „93-та година“.
Следващата вечер тя изглеждаше още по-развълнувана.
— Прочете ли я? Какво ще кажеш?
— „Никой никога не видя Симурден да плаче“, започна да цитира тя описанието на главния герой. „Той беше човек с непостижими и хладни добродетели. Справедлив, но ужасен човек. За революционера фанатик няма полумерки. Той трябва да има безупречно лоша репутация. Симурден беше безупречен, суров, отблъскващ, мрачен, но преди всичко непорочен.“
— Добре. Ако Симурден беше жив днес, той щеше да е болшевик. Усетила си нещата, но не ти достигат знания. А марксизмът е наука. Сега прочети това — той й подаде роман със заглавие „Лейди Синтия де Фортескю и любовта на жестокия полковник“. На корицата беше нарисувана млада жена, която приличаше на змия, с ярко червило, а иззад гърба й надничаше дяволски красив офицер с напомадени мустаци и присвити очи.
— Какво е това? — учуди се тя.
— Просто чети каквото ти давам — Мендел се беше върнал на писалището и вече скърцаше с писалката си.
В спалнята Сашенка отвори книгата и откри вътре „Комунистическия манифест“ на Маркс. Скоро последваха трудовете на Плеханов, Енгелс, Ласал, още Маркс, Ленин.
Никой не беше говорил на Сашенка както Мендел. Майка й искаше тя да е глупаво девойче, подготвено за живота с глъчката на баловете, нещастните бракове и съмнителните любовни връзки. Тя обожаваше баща си, но той почти не забелязваше своята „малка лисичка“ — възприемаше я едва ли не само като пухкаво талисманче. А милата Лала отдавна беше се примирила със съдбата си, четейки романи, подобни на „Лейди Синтия де Фортескю“. Що се отнася до чичо Гидеон, патологичен сластолюбец, той се опитваше да флиртува с нея и веднъж дори я беше плеснал по дупето.
По време на хранене и на тържества тя почти не говореше, толкова беше погълната от краткия курс по марксизъм, толкова гореше от желание да зададе на Мендел все нови въпроси. Мислено се пренасяше с него в опушената библиотека, далече от майка си и баща си. Лала, която понякога я намираше заспала, със светеща лампа и някакво пошло романче до нея, се тревожеше, че нейната любимка чете по нощите. Мендел беше този, който й разкри грозната несправедливост на капиталистическото общество, показа как са потискани работниците и селяните, обясни й, че Цейтлин — да, собственият й баща — беше експлоататор на трудещите се маси.
Но тя научи, че има изход: класовата борба ще доведе до равенство и справедливост. Марксистката теория беше универсална и насочена към бъдещето и цялото човешко съществуване се вместваше в стройната й симетрия от история и справедливост. Тя не разбираше защо пролетариите, особено в Петроград и Москва, селяните в селата на Русия и Украйна, портиерите и прислугата в къщите на баща й не се надигнат и не свалят своите господари. Сашенка просто се влюби в идеите на диалектическия материализъм и диктатурата на пролетариата.
Мендел се отнасяше със Сашенка като с възрастна жена, дори не просто жена, а като с възрастен другар, съидейник по най-достойното движение в света. Много скоро те вече се срещаха като любовници, денем, на свечеряване, призори и посред нощ, в конюшните, в брезовата гора и боровинковите храсталаци, беряха гъби и дори си шепнеха нощем в трапезарията, затворени между облицованите с коприна стени, които ухаеха на карамфили и люляк.