Паша погледна към майка си, издухвайки отровен облак дим.
— Искате да кажете, че отказвате работата?
— Паша — намеси се майка му, — не я притискай. Тя има право да задава въпроси. — И се обърна към Катенка: — Това е първата ви работа, нали?
Първата работа, първото пътуване в чужбина, първият олигарх, първият дворец, всичко е първо, помисли си Катенка и кимна.
— Вижте — заговори Паша, — вие сте работили с едни архиви, защо да не поработите и с други? Каква е разликата? Архивите на Екатерина, архивите на Сталин…
Катенка се стресна. Сталинската епоха! Още едно тревожно звънче! В тази епоха не биваше да се наднича. „Никога не питай хората с какво са се занимавали дедите им“, каза й веднъж баща й. „Защо?“ — „Защото едните деди са донасяли за другите!“ Обаче нейният многоуважаван ръководител академик Беляков я беше хвърлил в гнездото на змиите. Беше дошла чак дотук и сега трябваше да избяга, но как? Тя си пое дълбоко дъх.
— Не мога. Не познавам този период и не искам да се замесвам в неща, свързани с партията и органите по сигурността — рече тя с пламнало лице. — Не познавам достатъчно добре Москва и не мога да приема този прекомерно голям хонорар. Попаднали сте на погрешен човек. Чувствам се виновна, защото платихте полета ми дотук и хотела, но обещавам да възстановя всички разходи…
— Я гледай ти! — Паша шумно изтрака с чашата по чинийка и чаят се разля. Той промърмори нещо подобно на „Провинциалистка със съветски манталитет“, стиснал пурата между зъбите си.
Катенка се стресна от избухването му и вече беше готова да стане и да се сбогува, когато едновременно иззвъняха и двата телефона: стационарният и мобилният.
— Паша, върви да говориш в кабинета си — нареди Роза — или ще изхвърля всички телефони през прозореца. И тази ужасна пура!
Когато той излезе, тя взе ръцете на Катенка в своите.
— Ужасно съжалявам. Сега можем да поговорим. — Тя замълча, вторачена в Катенка. — Моля ви, разберете, не го правим от някаква суета или от любопитство. Не е заради парите на Паша. А заради мен.
— Но мистър Гетман е прав — каза Катенка. — Аз не мога да го свърша. Не знам нищо за двайсети век.
— Изслушайте ме и ако все пак решите да си заминете, аз ще ви разбера. Във всеки случай искам да разгледате Лондон, преди да си заминете. Но ако можете да ни помогнете… — За миг през дълбоките й сини очи премина сянка. — Катенка, аз израснах с една празнота в душата, никога не можех да говоря за това, дори не си позволявах да мисля за това. Зная, че не съм сама. В Русия са толкова много хората, които не знаят нищо за родителите си. Ние сме като всички други, женим се, раждаме деца, остаряваме, но аз никога няма да бъда спокойна, аз нося чувствата в себе си. Може би затова възпитах Паша толкова екстравертен и самоуверен, защото не исках да изживее живота си като мен.
Тя се намръщи и се засмя тихо — на Катенка й се стори, че иззвъняха звънчета.
— Никога не съм говорила за това с покойния си съпруг, нито дори с Паша. Но неотдавна той поиска да ми направи подарък. Казах му, че единственото ми желание е да разбера кои са моите родители. Той отвърна: „Мамо, комунистите ги няма, КГБ го няма и аз ще платя колкото е нужно, за да ти помогна.“ Затова вие сте тук.
— Вие… сираче ли сте? — попита Катенка. Не можеше да си представи какво е да нямаш родители.
— Аз дори не знам — отвърна Роза. — Къде са родителите ми? Кои са те? Не знам коя съм. Никога не съм знаела. Погледнете на тази работа както искате — като предизвикателство, като исторически проект като работа през ваканцията, за да припечелите нещо, или просто като добро дело. Но това е моят последен шанс. Моля ви, кажете, че ще ми помогнете да разбера какво се е случило с моето семейство!
5
Беше пролет в новата, обзета от лудост Москва. Този безмилостен, залят от неонова светлина град стана американизиран източен мегаполис с неговите беемвета, лади, комунисти и олигарси, чиновници и проститутки.
От розовите стрехи на сградата на улица „Грановски“ капеха ледени висулки. На тази малка странична уличка те висяха толкова заплашително над тротоара, че портиерите, за да опазят пешеходците, бяха заградили част от тротоара. Но вече се усещаше полъхът на пролетта — бяха напъпили люляците и жасминът.
Пред сградата бяха паркирани няколко мерцедеса и роувъра. Търсейки първия вход, Катенка бавно вървеше покрай стената и четеше надписите на мемориалните плочи. Тук някога са живели видни съветски дейци: маршали и наркоми, ръководители на партията и на държавна сигурност, имена от миналото, които сега предпочитаха да не споменават. Отново й се прииска да избяга. Изобщо не биваше да се залавя с тази работа и въпреки това беше дошла тук.