Выбрать главу

Три дни Катенка с Роза Гетман пиха чай и обикаляха розовите градини на Риджънтс Парк, говореха за детството на Роза, за осиновителите й, за смътните й спомени от един друг живот. И Катенка се съгласи. Противно на всичките си инстинкти, на съветите на баща си, тя пристигна тук, в Москва, заради Роза.

Приближи се до дъбовата врата със стъклен прозорец и позвъни на старомодния месингов звънец на квартира № 4. Доста дълго никой не отваряше и тя вече беше на път да се откаже, когато чу как възрастен човек си прочиства гърлото.

— Слушам ви! — чу се дрезгав глас.

Катенка неволно се усмихна на надменния маниер, с който обикновено разговаряха старите бюрократи.

— Казвам се Екатерина Винская. Обадих ви се и ми определихте среща.

Последва дълга пауза. Чуваше се само тежко дишане, после ключалката изщрака. Катенка влезе във фоайето, мина през още една врата и се качи по мръсната, но някога великолепна стълба до следващата врата с подсилени ключалки. Тъкмо се готвеше да почука, когато вратата се отвори и тя застана пред осветен коридор с подредени край стената ботуши и обувки.

— Коя сте вие? — попита тъмнокоса жена на средна възраст с дълъг нос и овехтели черни дрехи. От маниерите й личеше, че е получила добро образование.

— Аз съм историчка, имам среща с маршала.

— Той ви чака — каза жената и посочи лъснатия коридор, след което се оттегли в кухнята.

— Събуйте се! — нареди й старчески глас. — Елате тук! Къде се бавите?

Катенка се събу, намъкна някакви пожълтели чехли и последва гласа по коридора. Значи така живеят големците. Тя никога не беше виждала такъв апартамент. Таваните бяха високи; блестеше голям полилей; ламперията беше от светла карелска бреза, както и мебелите в стил ар деко от трийсетте. В геобразния коридор излизаха много врати, но тя влезе в гостната. Ярката пролетна светлина, която струеше през четирите прозореца, я заслепи, но скоро очите й привикнаха и тя видя отсреща пиано, отрупано със семейни снимки, на една от стените триметров портрет на Ленин на Финландската гара, а на другата — портрет на самия маршал, рисуван от Герасимов: красив военен с резки черти, в пълна униформа, със златни пагони и гърди, окичени с ордени и медали.

От дясната й страна имаше маса с купчини съветски и чуждестранни списания; на перваза на прозореца се зареждаше нов мобилен телефон, а от малките черни усилватели, поставени високо в четирите ъгъла на стаята, на сидиплеър „Сони“ звучеше Моцартовата „Симфония концертанте“. Катенка се зачуди: наистина ръководителите на съветската държава си живееха като царе.

В дълбоко кожено кресло с гръб към прозореца седеше един достоен екземпляр на изкопаемите „хомо советикус“.

— Здравейте, заповядайте! — Катенка очакваше да види пригладена прическа, восъчна бледност и шкембенце на възрастен мъж. Но този „експонат“, слаб, с остри черти на лицето, седеше изправен, в син съветски костюм с единствен орден „Червено знаме“ на ревера за смелост, проявена във Великата отечествена война. Късо подстриганата му гъста коса имаше стоманеносив цвят, а орловият му нос го правеше да изглежда като персийски шах. Катенка веднага позна в оригинала красивия маршал от портрета.

Оригиналът стана, поклони се, посочи й стола срещу себе си и отново седна.

— Заповядайте, седнете. Така. Сега, момиче…

— Екатерина — представи се тя, заемайки посочения стол.

— Екатерина, с какво мога да бъда полезен?

Катенка извади бележника и химикалката си с леко треперещи ръце.

— Ираклий Александрович… — Тя прелисти много страници наведнъж, изтърва химикалката, вдигна я, обърка се, като през цялото време чувстваше върху себе си погледа на невероятно сините му очи.

Никога не се беше срещала с толкова важен човек. Маршалът се познаваше лично с всички съветски вождове от Ленин до Андропов. Провинциалната скромност на докторската дъщеря от Безнадьожная, инстинктът за самосъхранение и подозрителното отношение на съветските хора към чиновниците, московчаните и особено към чекистите, както и страхът от самата власт — всичко това вкупом я вълнуваше. Тя си спомни историята на Роза Гетман, разказана й в Лондон, и тъкмо се канеше да попита нещо маршала, когато той пръв й зададе въпрос.