Сатинов разтвори ръце.
— И тя е повярвала?
— Вярвала е десетки години. Обичала е своите осиновители. Енох умира през 1979 година, а Перла е била жива доскоро. Умряла е след падането на комунизма. Едва тогава Перла признала пред Роза, че са я излъгали. Семейство Либергарт не били правили официално запитване, защото не знаели името на истинските й родители.
— Кажете, Катенка, тези Либергарт… добри хора ли са били? — попита Сатинов, като се наведе към нея.
Катенка усети, че стъпва на хлъзгава почва. Помисли си със съжаление за документите от епохата на Екатерина Велика в държавния архив, за онези благородни времена на „златния век“ на Русия. Но тя все пак е историчка, а кой историк ще се откаже от възможността да се срещне с жива реликва като Сатинов? Та той е истински полъх от близкото минало, все още забулено в тайнственост.
— Роза казва, че те са били откъснати от живота интелектуалци, неспособни да се грижат за деца. Професор Либергарт не можел дори да свари яйце, не умеел да кара кола и според Роза веднъж отишъл на работа с разменени обувки. Перла била изцяло отдадена на науката, не можела да готви, да кърпи или да оправя леглата. Никога не използвала грим, не ходела на фризьор, макар че имала нужда и от двете! Посветила живота си на превода на Шекспировите сонети на руски. Така Роза израсла като малък възрастен човек, грижейки се за своите ексцентрични възрастни родители. Тя помнела ужасите на войната: обсадата на Одеса, масовите кланета на одески евреи от нацистите и румънците. Но през цялото време Енох и Перла я обичали с любовта на родители, които Господ е дарил с дете, което те вече не са очаквали.
Сатинов сложи малко сливов конфитюр в чая си и облиза лъжичката. После, след като се увери, че няма никой зад вратата, извади пакет цигари „Лукс“ и с маниер на младеж запали една със сребърна запалка.
— Забраняват ми да пуша, но дявол да го вземе… — Той пое дълбоко дима и притвори очи от удоволствие. — Всъщност какво искате от мен?
— Когато Роза се разболяла и се налагала операция, родителите й много се тревожели за здравето й и се обадили на някакъв човек в Москва, който уредил всичко.
— Сигурно някой техен чичо?
— Веднъж в Одеса имало голямо партийно съвещание. Роза мисли, че е било през петдесетте. В града дошли много началници. Един ден пред училището си тя видяла черен зил, мъжът в униформа в колата бил голям шеф. Тя имала чувството, не, повече от чувство, че той чакал нея. Цяла седмица той всяка сутрин я чакал пред училището. Аз не зная кой е бил този човек, маршал Сатинов.
Катенка го погледна в очите и той се размърда на стола.
— Роза простила на родителите си за лъжата, но молила майка си да й каже поне едно име. Преди да умре, Перла признала пред Роза, че московчанинът, на когото са се обаждали, сте били вие. Вие сте помогнали за нейното лечение. Може би вие сте били човекът в черния зил?
Сатинов извади още една цигара. Катенка виждаше, че маршалът я слуша внимателно.
— Приказки, просто приказки — рече той.
Изведнъж тя изпита раздразнение. Наведе се напред на неудобния стол.
— Ние с Роза искаме да знаем защо сте й помогнали, другарю маршал. Тя е убедена, че вие знаете кои са истинските й родители.
Сатинов се намръщи и поклати глава.
— Нали си давате сметка колко такива тъй наречени историци ми звънят с неуместни въпроси? Понеже съм стар, те очакват, че ще им помогна да опровергаят най-големите постижения на двайсети век — построяването на социализма, победата във Великата отечествена война, труда на целия мой живот. — Той се изправи. — Благодаря за посещението, Катенка. Преди да си тръгнете, позволете да ви подаря моята автобиография.
Той й подаде книга с неговата снимка в пълна униформа на корицата. Заглавието й беше „В служба на Великия Октомври. Великата отечествена война. Изграждане на социализма. Спомени, дневници и речи на маршала на Съветския съюз Ираклий Сатинов“.
Катенка разбра, че той я изпровожда, но беше сигурна, че маршалът крие нещо.
— Ще ми я надпишете ли? — попита тя, леко запъхтяна, решена да отстоява позицията си.
— С удоволствие.
Тя се приближи до креслото му. Инстинктивно усещаше, че се харесва на маршала, затова се наведе по-близо, за да отметне косата си.
Като я потупа закачливо по ръката, той написа: „На красивата историчка, която търси истината. Ираклий.“
— Книгата е издадена на много езици — полски и чешки — рече той гордо, подавайки й книгата. — Дори на монголски.