— Благодаря ви, другарю маршал. Вие сте първият знаменит герой от войната, с когото се срещам, и съм сигурна, че щяхте да ми помогнете, ако можехте. Може би родителите на Роза са загинали по време на войната? А може би са били репресирани още преди това? Ако е така, сигурно са останали досиетата им в архивите на КГБ. Сега роднините на репресираните имат възможност да се запознаят с тези документи, но кого да търсим на сляпо? Вие бихте ли могли да ни помогнете?
Той й се усмихна, гледайки я доста смело.
— Обичам красивите жени, макар че съм една руина — подсмихна се старият маршал, откровено любувайки й се.
— Сигурно сте прегръщали много жени — рече Катенка.
Последва мълчание.
— Е, аз все още поддържам някои връзки — промълви най-после Сатинов, — но повечето ми приятели са вече при Ленин.
— Къде?
— В небесното политбюро. Вие, предполагам, не сте комунистка?
— Не, но моите баба и дядо са убедени комунисти.
— Аз станах марксист на шестнайсет и никога не съм се колебал.
Катенка разбра, че той няма да й каже нищо, и изведнъж се почувства потисната. Това беше единствената нишка, която водеше към миналото на Гетманови, и вече й се струваше, че е подвела Роза. Изглежда, разочарованието пролича по лицето й, защото Сатинов взе ръката й и я стисна между дланите си.
— Катенка, миналото на нашата страна е дълбока тайна. Сигурно няма да откриете онези старци, но се обърнете към младите! Те заслужават внимание. Вие сигурно знаете много за двора на Екатерина Втора, но не знаете нищо за мен и за моята работа. Ако искате да откриете нещо, трябва да се потопите в епохата на социалистическото строителство. Поговорете с онези изследователи, които се ровят в архивите. Търсете по-надълбоко, проследете връзките по веригата. Всичко се е вършело зад кулисите, но нещо е излизало на повърхността. Ако намерите някое име, нишка към миналото, елате пак, ще се опитам да ви помогна.
Но в същото време Катенка чувстваше, че той не иска тя да се откаже, затова събра кураж за един последен опит.
— Другарю маршал, мога ли да ви задам един неудобен въпрос, който ще ми спести много време и сили, и тогава бих се върнала към Екатерина Втора.
— Трябва да работите много усърдно, за да постигнете резултати — отвърна веднага Сатинов, изпращайки я до вратата. — Иначе няма да откриете нищо. Какъв беше въпросът?
Сърцето на Катенка биеше толкова силно в ушите й, че тя го зададе, почти викайки.
— Вие ли сте истинският баща на Роза?
6
Катенка обичаше приглушената тайнственост, която цареше във всички библиотеки. Някои нейни приятели ги намираха за скучни с миризмата им на мухъл и строгата тишина, нарушавана само от време на време от нечия кашлица, непозволения шепот и прелистването на страници. За нея обаче библиотеките бяха тайнствени като хотелите — това бяха селища, където обитаваха случайни пътници от хиляди различни светове, събрани от обстоятелствата само за няколко часа.
Тъй като не знаеше откъде да започне своето проучване, Катенка отиде там, откъдето започват всички — от читалнята на Ленинската библиотека на „Воздвиженка“. Беше работила в нея и преди и вече имаше читателска карта, но едва сега забеляза, че фасадата на построената по времето на Сталин сграда е украсена с бронзови барелефи на герои от съветско време — писатели и учени. Докато минаваше покрай стелажите с книги и обикаляше отрупаните с дебели томове маси с протягащи се и прозяващи се студенти и вманиачени старци със сиви лица, улавяше как нечии погледи я наблюдават. Отново я завладяваше вълнението на откривател и тя си спомняше как необикновените очи на Роза я молят за помощ. И тя се хвана на хорото, без да знае откъде да започне и докъде ще стигне.
Седна на една свободна маса под високите прозорци и се опита да събере мислите си. Откъде да започне? Обикновено забелязваше само студентите в библиотеката, а сега се загледа и в по-старите хора в кафяви костюми, с вратовръзки — те прелистваха книгите и правеха бележки със ситен почерк върху пожълтяла хартия. За какво им е тази информация, когато животът е вече кажи-речи преминал? Може би някой от тях държи нишката, която толкова й е нужна? Ако можеше да проникне в паметта им, където са скрити стари тайни, някой от тях със сигурност би могъл да открие каквото я интересува. Какво знаеха те? Какво бяха видели? Докато наблюдаваше как един възрастен мъж прелиства страниците, плюнчейки пръста си, си спомни думите на Сатинов: „Всичко се е вършело зад кулисите, но нещо е излизало на повърхността.“ Всичко по онова време е било тайна, но с изключение на какво? На вестниците, разбира се.