Да, сега Сашенка разбираше, че пътят към този вонящ затвор започна не в тъмната петроградска зима, а от приказното имение на баща й в онези бели нощи, когато славеите пееха и мракът имаше розов оттенък. Но нима тя беше такава заплаха за трона на императора, че трябваше да я арестуват пред вратите на „Смолни“ и да я хвърлят в този ад?
Жената зад Сашенка стана и се затътри към кофата в ъгъла. Тя се спъна и политна върху Сашенка, като изруга. Този път Сашенка я сграбчи за гърлото, готова да се бие, но жената се извини и Сашенка изведнъж почувства, че й е все едно. Сега тя със собствената си кожа усети цялата безпросветност на руския живот. Сега можеше да каже, че познава не само дворците и лимузините. Сега тя беше напълно самостоятелен възрастен човек. Опита се да заспи, но не можа.
Озовала се в тази клоака, сред онези, които в империята се смятаха за измет, тя за първи път почувства, че живее истински живот.
9
Подготвяйки се да се потопи в живота на петроградската нощ, Цейтлин си сложи нова колосана яка, фрак, закичи се с ордена на св. Владимир, втора степен, чест, на която се радваха само неколцина евреи капиталисти.
Вече слязъл по стълбите, той се спря за момент с ръка върху великолепните тюркоазени кахли на холандската камина в коридора: трябва да съобщи на тъста и тъщата за Сашенка. Знаеше, че на жена му и през ум няма й мине да говори с родителите си. Мина през празната дневна и през трапезарията със светла ламперия, тапицирана с копринена дамаска, после отвори облицованата с просто сукно врата към тъй наречения черен път и задната част на къщата. Тук се носеха други аромати, въздухът вонеше на масло, готвено зеле и пот. „Ето я истинската, старата Русия“, помисли си Цейтлин.
На долния етаж живееха готвачката и шофьорът, но той не беше се запътил натам. Заизкачва се по черното стълбище. По средата се почувства изтощен и замаян и се облегна на рамката на една врата. От сърцето ли беше, от стомаха ли, или пристъп на неврастенията? „Току-виж тук умра“, помисли си той. Гидеон беше прав — по-добре да извика пак доктор Гемп.
Една ръка докосна рамото му и той се стресна. Беше старата му бавачка Шифра, призрак в оранжев халат и пухкави чехли, която се грижеше за Сашенка преди пристигането на Лала.
— Ще одобриш ли менюто за днес? — изграчи тя. В къщата се преструваха, че старата Шифра още командва домакинството, макар че в кухнята действаше Делфина. Шифра беше постепенно и тактично изместена встрани. — Погледнах в Книгата на живота. Тя ще се оправи. Искаш ли горещо какао, Самойло? Като едно време?
Цейтлин погледна менюто, което Делфина вече му беше показала, и отказа какаото. Старицата отплува като паяжина, издухана от вятъра, безшумно, както се беше появила.
Останал отново сам, баронът с изненада усети, че очите му са насълзени — беше онзи чувствен спомен за детството, от който ти се свива сърцето. Изведнъж къщата му се стори чужда, твърде голяма, твърде пълна с външни хора. Къде е сега скъпата му Сашенка? В пристъп на паника той осъзна, че нищо друго нямаше значение — единственото, което има, е дъщеря му.
Но после той отново стана богатият и могъщ барон. Как така той, Цейтлин, да не може да оправи всичко? Никой не би се осмелил да се отнася грубо с момичето му — всички знаеха за връзката му с техни императорски величества! Адвокатът му Флек беше тръгнал насам; вътрешният министър звънеше на началника на полицията, който се свързваше с директора на специалните части на жандармерията, който от своя страна щеше да се обади на началника на тайната полиция. Той не можеше да понесе мисълта, че Сашенка ще прекара нощта в полицията, а още по-малко — в килия в затвора. Но какво беше направила тя? Изглеждаше толкова кротка, послушна, дори прекалено сериозна за възрастта си.
Слугите живееха по-горе, но той се спря на втория етаж и отвори обкованата врата към апартамента над гаража. Тук миризмите ставаха по-чужди и все пак познати на Самуил — пилешка мазнина, риба, пържени картофи и вишновка. Видя наскоро закованата мезуза[1] на рамката и отвори вратата към „пътуващия цирк“, както обичаше да казва.
Голямата стая беше пълна с купчини книги, свещници, платнени торби и полуотворени сандъци. Висок белобрад старец с масури, в черен кафтан и ярмулка, стоеше прав до подставка, обърната на изток към Йерусалим, и завършвайки молитвата, осемнайсет пъти повтаряше „Благослови, Господи!“. Със сребърна показалка сочеше мястото в отворения Талмуд, върху който беше метнато копринено покривало, защото Словото Божие не може да стои непокрито. Макар Абрам и Мириам да не бяха негови баща и майка, те бяха онази последна нишка, която свързваше Самуил Цейтлин със света на детството му. „Това са моите корени“ — с тъга си помисли той.