Тръгна бавно, а после почти тичешком към предното гише, където библиотекарката я насочи към големи зелени папки с подвързани вестници от трийсетте години. Знаеше, че Сатинов започва да се издига през 1939 година след избирането му в Централния комитет. Някъде в тези стари вестници, повтаряше си тя, може би е ключето към онова, което го свързва със семейството на Роза. Тези пожълтели вестници бяха сякаш от друг свят, бяха написани на неестествен болшевишки език, който я караше да се усмихва: на абсурдите, на новите петилетки, на постиженията на колхозите и машинно-тракторните станции, на доменните пещи в Магнитогорск; на героите летци, пролетарии и миньори стахановци. Навън постепенно се сгъстяваше мракът, а тя четеше „Известия“ и „Правда“ и започваше да разбира, че Сатинов и Роза са дошли от друг свят, не толкова отдавнашен, но толкова далечен като Марс или Юпитер. На два пъти се споменаваше „другарят Сатинов“, произнесъл реч за производството на чай в Абхазия, после бил изтеглен в Москва от другаря Сталин и назначен на отговорен пост в ЦК на партията, но никъде нямаше и намек за личния му живот, за приятелства или връзки.
На няколко пъти се разходи из огромната библиотека, за да се разсъни и раздвижи. Пребори се с изкушението да зареже всичко и да се зачете в някое западно списание или в „Огоньок“, но всеки път се връщаше към вестниците и репортажите им за миналото.
Беше на път да се откаже, когато, прелиствайки един от броевете на „Правда“ от март 1939 година, откри снимка на младия Сатинов със сресана назад коса, в мундир и ботуши, а до него едър мъж в униформа на НКВД. Под снимката беше отпечатана статия за първия пленум на ЦК, избран от Осемнайсетия конгрес на партията:
„Другарят Сталин каза много топли думи по адрес на съветските кадри от новото поколение, издигнати за кандидат-членове на Централния комитет. По-късно в другарски разговор с делегатите другарят Сталин с бащинска топлота си спомни как през 1917 година се запознал с другарите И. А. Сатинов и И. Н. Палицин, които тогава били млади петроградски работници. „Те бяха млади, бяха другари по оръжие, бяха предани болшевики. Партията им възлагаше много трудни задачи — каза другарят Сталин, — а сега те се срещнаха отново в редиците на висшето партийно ръководство…“
Прочете внимателно бележката два пъти, отбеляза си подробностите и записа новото име — И. Н. Палицин. Огледа читалнята — беше се опразнила. Половината настолни лампи бяха изгасени. Младите си бяха тръгнали, тук-таме седеше само някой старец, на тях им оставаше малко време, както и на Роза с нейното потискащо чувство за загуба. Дали не търсеше точно това име? „Дори тогава имаше приятелства…“
Катенка затвори папката с тъп звук, от който един от възрастните читатели подскочи, сякаш събуден от сън.
Време беше да си ходи. Имаше уговорена среща.
7
Моторист в кожени панталони, светлокафяво яке и каска в стил викинг с рога спря пред нощен клуб „Черното куче“. Клубът се намираше на брега на Москва река на стотина метра от английското посолство, точно срещу Кремъл. По реката още плуваше по някое парче лед, а потъмнелият топящ се сняг все още покриваше земята като причудлива дантела, но във въздуха вече витаеше ароматът на пролетта. Беше се стъмнило, нощта беше топла и ясна.
Катенка чуваше как в клуба местни музиканти изпълняват песента на Скорпиънс „Вятърът на промяната“. Помисли си дали не е сбъркала — странно място за среща на историци.
Мотористът слезе от мотора и тръгна към нея, свали рогатата каска и протегна ръка в ръкавица.
— Екатерина? Вие ли сте? Аз съм Максим Шубин.
— О, здравейте… — Катенка почувства, че се изчервява, защото той се оказа много по-млад, отколкото очакваше. Тъмната коса на Максим представляваше дълга, рошава грива, той имаше големи кафяви очи, а едва наболата му брада сякаш беше пусната през уикенда по-скоро случайно. Когато видя, че е облечен в тесни кожени панталони с ципове, Катенка едва сдържа усмивката си.
— Не приличате на изследовател — промълви тя.
— И вие не приличате на учен. Искате ли да пийнем по нещо? Да минем на „ти“ — усмихна се Максим.
Портиерът, пънкар с прекалено много пиърсинг по устните и носа, им отвори вратата. Горе заведението беше обзаведено като гостна, беше силно задимено, по масите имаше стъклени и пластмасови чаши и недоядени сандвичи. От състава, който свиреше на първия етаж, подът се тресеше, но поне можеха да си чуят думата.
Максим намери място на един диван, махна на приличащата на безпризорно хлапе келнерка с изкуствени ботуши, чорапи и кожени шорти и поръча две студени бири.