Той се засмя и поръча още две бутилки бира. Вдигнаха тост.
— За нашето невероятно сътрудничество.
Пиха, като се чукнаха с бутилките.
— А сега ми разкажи за срещата си с другаря Сатинов. Искам да зная всичко до най-малките подробности. Всичко е важно, дори цветът на чорапите му.
Максим я разпитваше старателно, слушаше много внимателно и задаваше безброй въпроси. Макар да се намираха в опушен евтин бар, разговорът им беше толкова оживен, че можеха да си представят, че работят в тихото убежище на самия архив.
— Несъмнено той знае нещо за семейството, което издирваш. И то нещо важно.
— Не разбирам защо просто не ми го каза — отвърна Катенка. — Тогава бих могла да се върна към моите занимания.
— Не, това съвсем не е в стила на тези хора — обясни й Максим. — Не бива да мислиш за болшевиките като за съвременните политици. Те са били религиозни фанатици. Марксизмът е бил за тях религия, те са се смятали за членове на тайно военно братство като кръстоносците или рицарите тамплиери. Били са жестоки, безнравствени параноици. Вярвали са, че трябва да загинат милиони, за да се изгради техният идеален свят. Семейството, любовта и приятелството са нищо в сравнение със свещения граал. По времето на Сталин хората са умирали заради клюки. За човек като Сатинов конспирацията е всичко.
— Но Сталин е умрял преди четирийсет години, а СССР не съществува вече от три години — възрази Катенка. — Какво пречи на Сатинов да ни разкрие тайните сега?
— Трябва да разбереш, че мълчанието и конспирацията са били дълбоко вкоренени в хора като Сатинов. Когато Сталин е бил жив, неговите апаратчици са мълчали отчасти защото са вярвали в това, което вършат, отчасти защото са били родени конспиратори, но отчасти и поради страх. И това не е страх, който минава, а който остава завинаги. След смъртта на Сталин те мълчаха, за да защитят идеята, Съветския съюз, свещения граал. За човек като Сатинов конспирацията не е просто навик, а същност на революционния кодекс.
Двамата замълчаха, разсъждавайки върху смисъла на казаното.
— Ти намери ли някакъв повод, за да се срещнеш още веднъж с него? — попита най-после Максим.
Катенка сви рамене и изпусна дим от цигарата си.
— Надявах се ти да имаш някаква идея. Прехвърлих цели течения на вестници и не открих никаква лична връзка освен тази. — Тя му подаде копие от бележката и снимката, които беше открила в Ленинската библиотека. — Едва ли ще ни помогне много…
Максим взе копието, разгледа го внимателно и подсвирна.
— Иван Палицин. Знам кой е. Ветеран на НКВД, който изчезва скоро след като е направена тази снимка. През трийсетте е бил важен човек, но не се споменава в никакви мемоари или учебници по история. Арестът му не е огласен и не се знае какво е станало с него.
— Но как ще ни помогне това?
— Никога не съм знаел, че Сатинов и Палицин са били приятели и сигурно — близки приятели, толкова известни с приятелството си, че дори самият Сталин го е отбелязал в „своя другарски разговор“. Може да е задънена улица, но ти си открила евентуална връзка с миналото на Сатинов.
Вълнение обзе Катенка. Силната музика, разговорите на посетителите в клуба, всичко, което я заобикаляше, се измести някъде надалеч. В този момент тя можеше да мисли само за Роза и за загадъчното й семейство.
— Дали това ще е достатъчно, за да го накара да говори с мен? — учуди се тя.
— Мисля, че трябва още да се поровиш, за да се убедиш — бавно промълви Максим. — Знаеш името Палицин. Поискай досието му в архива на КГБ — аз ще ти помогна — и изясни какво е станало с него, имал ли е семейство, деца. Това е най-лесното. После върви при Сатинов. Работила ли си с архиви?
— Обичам архивите — каза тя и се обгърна с ръце.
— Защо?
— Защото усещаш духа на живота. Седяла съм в Държавния архив и съм държала любовните послания на Екатерина и Потьомкин, най-страстните писма, ухаещи на нейния парфюм и напоени с неговите сълзи, докато е умирал в степта.
Максим се подсмихна.
— В КГБ са съвсем други архиви. В тях има само страдание. Нацистите са съзнавали, че вършат зло, и затова са унищожили всичко; болшевиките са били убедени в своята правота и затова са запазили всичко. Щеш не щеш, но ти си руски историк, изследовател на изгубени души, а в Русия истината винаги се пише не с мастило, а с кръвта на невинните. Тези архиви са свещени като Голгота. В сухото шумолене на страниците се чува плачът на деца, свирките на влаковете, ехото от стъпките в подземията, единственият изстрел от наган, дулото на който изхвърля девет грама олово. У нас, в Русия, всяка хартийка е пропита с кръв.