— Никога не съм се интересувала от култа към личността. Просто правя малко семейно разследване — каза спокойно Катенка. — За да изкарам малко пари, с които да платя научните си изследвания.
— Разбирам — рече Маймунката. — Вашият приятел Максим Шубин и другите също правят някакви проучвания, но вие, струва ми се, трябва да се държите настрани от тях. Нямаме проблем с вас, но тези либерали са американски марионетки, които се радват на унизеното положение на днешна Русия. Те подкопават устоите на нашата държава, надявайки се, че ние просто ще изчезнем. Но без нас, госпожице Винская, Русия ще стане жертва на корупция и американска хегемония. А ние, чекистите, държим на клетвата си. Ние винаги ще бъдем страж на родината.
Катенка въздъхна. Тези лозунги бяха отживелица в нова Русия, те не означаваха нищо за света, в който живееха те с Максим.
— Разбирам за какво говорите, полковник — каза тя.
В този момент вратата се отвори и влезе възрастен мъж в бяла престилка с метална количка, отрупана със сини папки, с ластици по ъглите, всяка с различен номер и етикет на корицата.
— Ето ни и нас, другарю полковник. — Възрастният се изплю в месингов плювалник, поставен отстрани на количката, до който спеше дебела рижа котка.
— Добро утро, другарю… господин архивар — поздрави Катенка, като стана и леко се поклони.
Тя разпозна истинския книжен плъх, Квазимодо на тайните материали. Във всеки архив има такива екземпляри, истински потомци на пещерния човек, които някога са виреели из полутъмните подземни тунели и мазета на московските сгради. Но те имаха известна власт и Катенка знаеше, че историците трябва да се отнасят към тях с нужното уважение, за да имат тяхната благосклонност.
— Две папки от архива, другарю полковник! Приятен ден!
Той подаде папките на Маймунката и подкара количката си към вратата. Изпод котката надникна кльощаво малко коте.
— Може ли да науча името ви, другарю архивар? — попита бързо Катенка.
— Кузма — отвърна призракът и отново се изплю в плювалника с надпис КГБ. Дали не беше подарък за дълга служба?
— Много ви благодаря за помощта, другарю Кузма — каза Катенка. — Вие сигурно знаете толкова много, че можете сам да пишете спомени. Как й е името? — посочи тя котката.
— Кремер — отвърна Кузма.
— Сигурно сте фен на Одеския джаз?
Кузма кимна.
— А как се казва котето? Цфасман ли?
Кузма дори не я погледна, нито се усмихна, само спря за момент, погали котките, доволно тананикайки си като баща, чиито деца са били похвалени. Катенка беше отгатнала правилно.
— Малкият Цфасман, а? Баща ми обича джаз и аз съм израснала с тази музика. Може ли да донеса другия път на Кремер и Цфасман мляко?
Кузма реагира с гъста плюнка, която се превъртя два пъти, преди да падне в плювалника. Катенка се престори, че е оценила това грациозно изпълнение.
— Благодаря, другарю Кузма, и довиждане, Кремер и Цфасман.
Архиварят затвори вратата.
— Ето ги вашите папки. Щом ви се диша прах — рече Маймунката. — Да видим — и той започна да чете на глас:
Следствен архив май/юни 1939 г.
Дело № 16373 на Главно управление на Държавна сигурност
Иван Николаевич Палицин…
Полковникът вдигна папката и я стовари на масата пред нея, като вдигна облак прах, така че Катенка подскочи.
Тя колебливо огледа кафявата корица, подпечатана с печата на КГБ, поредицата от напечатани и ръчно написани цифри на съответния фонд, опис и папка — кодираното място в архива.
— Мога ли да си водя бележки?
— Да, но ние си запазваме правото да ги проверим. През 1991 година позволихме твърде много досиета да бъдат копирани от чужди елементи. Към процедурата започнаха да се отнасят през пръсти. Вие какво се надявате да откриете?
— Имал ли е Палицин някаква връзка с моите клиенти…
— Може да намерите някои отговори, но дори сега нямате право да знаете всичко.
— Дали знаете имал ли е жена и деца? — Маймунката кимна и сложи друга тънка папка върху първата. — Срещу жената на Палицин е заведено отделно дело, ето тук. Искате ли да го видите?
Катенка го взе и прочете:
Следствен архив май/юни 1939 г.
Дело № 16374
Александра Самойловна Цейтлина-Палицина
— Самойловна, Цейтлина. Не е руско име. По онова време партията беше пълна с такива, по-късно мнозина се оказаха предатели — каза Маймунката, навеждайки се над рамото й. Той отвори първата страница на делото. Към него беше прикачена снимка.
— Това е снимката, направена в деня на ареста.