— Бях препоръчана от академик Беляков. Бях най-добрата му студентка.
— Разбира се — рече Сатинов, смуквайки от цигарата с притворени очи. — Виждам, че сте умно момиче, неординерна личност. Академик Беляков е бил прав да избере вас сред стотиците студенти, на които е преподавал през последните години… Помислете върху това.
— Аз мислех, че ще ми помогнете.
Катенка започваше да се дразни. Виждаше, че маршалът си играе с нея на котка и мишка, както си е играл през целия си дълъг живот със своите подчинени. Сатинов пред очите й ставаше лукав и хлъзгав и Катенка почти усещаше как в жилите му тече студена кръв.
— Моля ви, другарю маршал, отговорете на въпроса ми. Сашенка и Иван Палицин са хората, които трябваше да открия, нали така? Какво е станало с тях?
Сатинов поклати глава и Катенка забеляза как един мускул трепна на лицето му.
— В досието им няма присъда. Възможно ли е да са оцелели?
— Малко вероятно, но възможно. Миналата година една жена откри съпруга си, арестуван през 1938 година, който живеел в Норилск. — Той се усмихна тъжно. — Вие търсите философския камък, който мнозина са търсили, но никой не е открил.
Катенка стисна зъби и започна отново.
— Наистина имам нужда от вашата помощ. Трябва да видя техните документи, които се пазят в архивите на КГБ.
Той пушеше, без да бърза, за да минава времето.
— Добре — промълви най-после, — ще се обадя на някои стари приятели в органите. Те всички са руини като мен и чакат смъртта по дачите си, ловят риба, играят шах и ругаят новобогаташите. Но ще направя каквото мога.
— Благодаря. — Тя седна по-напред в стола си. — В досиетата се споменава, че Палицини са имали две деца, Воля и Карлмаркс. Какво е станало с тях?
— Нямам представа. Като много деца по онова време сигурно и те просто са изчезнали.
— Но как?
— Това вече е ваша работа да изясните — прекъсна я той хладно. — Откъде казахте, че сте? От Северен Кавказ, така ли?
Катенка се оживи. Той смени темата, значи, тя е на прав път.
— Мога ли да ви попитам — вие сте познавали Палицини. Що за хора са били?
Той въздъхна.
— Предани болшевики.
— Видях нейната снимка в досието. Била е красива и необикновена…
— Който я видеше, не можеше да я забрави — тихо промълви той.
— Но очите й са тъжни — добави Катенка.
Лицето на Сатинов се вкамени, чертите му се изостриха. Той притвори клепачи.
— Тя не е единствената. Имаше милиони такива снимки. Милиони репресирани като нея.
Катенка усети как Сатинов се затваря в себе си, затова отново го притисна.
— Другарю маршал, зная, че сте уморен, и си тръгвам, но Роза Гетман не е ли тяхна дъщеря?
— Стига толкова! — В стаята влезе Марико, загърната в черен шал като с испанска пелерина. Тя застана между Сатинов и Катенка. — Преди всичко не биваше да идвате. Що за въпроси задавате? Баща ми вече е много уморен. Време е да си вървите.
Сатинов се облегна в креслото, дишайки тежко.
— Ще говорим пак — рече той бавно. — Ако е рекъл Бог.
— Извинявайте, че ви уморих с дългото си присъствие…
Без да се усмихва и да я поглежда, той й протегна ръка.
— Уморих се. — В ръката си държеше листче хартия. — Трябва да се срещнете с този човек. Не се бавете. Може да закъснеете. Поздравете го от мое име.
11
Два дни по-късно Катенка се събуди в малката си стая в хотел „Москва“ от рязко телефонно позвъняване. Легло, нощно шкафче, лампа и писалище — това бяха мебелите в стаята. Завивката, килимът и завесите — всичко беше в еднакъв жълт цвят. Тя сънуваше Сашенка, жената от снимката й говореше: „Не се предавай! Настоявай пред Сатинов…“ Но защо маршалът така се е запънал? Ще се съгласи ли да се видят още веднъж? Още не беше се отърсила от съня си, когато вдигна слушалката.
Мислеше, че са родителите й или Роза Гетман, която редовно се интересуваше как вървят работите. „Привет, Катенка, открихте ли диаманта в праха?“ — С тази фраза Роза обикновено започваше разговора.
— Обажда се полковник Лентин. — Катенка се смая — беше Маймунката от архива на КГБ. — Искате ли да видите още документи?
— Разбира се — отвърна тя с примряло сърце. — Би било чудесно.
— Чудесно? Чудесно, няма що. Вие сте голяма ентусиастка. Ще се срещнем в кафе-бар „Пиано“ при Патриаршите езера в два.
Катенка обу ботушите и дънковата минипола с пайети. За първи път в живота си печелеше пари, но все не можеше да свикне с мисълта, че те са нейни. С тях си плащаше стаята, храната и транспорта — нищо повече. Повтаряше си, че прави всичко заради Роза, за да има и тя като нея семейство.