Слезе с асансьора до сивото мраморно фоайе, вмирисано на плъхове, от него влезе в друго, по-малко, оттам сви по коридора наляво, после надясно, докато накрая отвори една червена завеса и се озова в малък салон с три маси и миниатюрна кухня, където действаше една старица. Посрещна я вкусна миризма на масло и цвърчащи пържени яйца. Млад английски журналист и стар арменец седяха на обичайните си маси и си пиеха кафето.
— Добрутро, сеньорита — поздрави я със силен акцент старицата в синя престилка. Мургавото й лице с едра челюст беше прорязано от дълбоки бръчки. — Омлет по испански?
— Както обикновено — отвърна Катенка.
Старата готвачка беше испанка и твърдеше, че работи тук от времето на Испанската гражданска война.
— Най-добрата готвачка в Москва! — възкликна арменецът и й прати въздушна целувка.
Час по-късно Катенка вървеше по „Тверская“ — новото име на улица „Горки“, после зави наляво и мина през арката, която водеше към Патриаршите езера. Насред площада имаше парк с две езерца, заобиколени от дървета. Знаеше, че наблизо е живял Булгаков, когато е писал „Майстора и Маргарита“.
Тя си купи сладолед в лятното кафене и седна да наблюдава разхождащите се двойки, играещите деца, старците, които наблюдаваха нея. Защо ли Маймунката й определи среща тук, а не на „Лубянка“? Тук ли ще донесе документите? Не, това беше невъзможно. Защо тогава? Тя нямаше вяра на тези хора.
Точно в два часа Катенка тръгна към близкото заведение с черно-бяла табела „Кафе-бар „Пиано“. Влезе вътре. От уредбата звучеше песента на Род Стюарт „Мислиш ли, че съм секси?“ Малкото заведение беше празно с изключение на слабия като призрак сивокос барман, който пушеше цигара и пълнеше три чаши с водка. Имаше и двама мъже на една хромирана маса. Единият беше Маймунката, полковник Лентин, облечен в зелен спортен блейзър и връзка с емблемата на „Уимбълдън“. Той стана и протегна ръка.
— Заповядайте, седнете — покани я той. — Да ви представя моя другар Олег Сергеевич Трофимски.
— Много ми е приятно, Катенка, много ми е приятно. Заповядайте! — Трофимски имаше голяма, с неправилна форма глава, която по нещо приличаше на гюле, с каквито са стреляли средновековните мортири, а вилообразната му брадичка му придаваше вид на застаряващ фокусник. Барманът донесе водките и ги сложи на масата.
— Не, не — възрази дрезгаво Фокусника. — Дима, донеси ни от старото шотландско уиски. Тази млада дама е твърде културна, за да люска руска водка.
Барманът сви рамене и се върна на бара.
— Дима е работил при нас — обясни Фокусника, — затова ние, как да кажа, подпомагаме заведението му. Той е свикнал с моя вкус, нали, Дима?
Барманът изви очи и донесе кехлибарената течност.
Фокусника се обърна към Катенка.
— Пийте внимателно! Уискито е петдесетгодишно, отлежавало е в дъбови бъчви на шотландските острови. Как се нарича? „Лафройг“. Опитайте! Хареса ли ви? Усеща се едва доловимият аромат на торф; такава е почвата там. Когато работех в нашето посолство в Лондон — за самата си работа няма да се разпространявам, — често обикалях островите на Каледония. Британското кралско семейство пие само такова уиски, когато ловува в Шотландия. Хайде, пийте!
Катенка отпи една глътка.
— Вие сте историчка, нали така? — попита Фокусника, поглаждайки брадичката си.
— Да, специализирам осемнайсети век.
— Аз самият също съм учил история и познавам отблизо Кадифената книга: династията Романови, Сакс-Кобургите, дори съребрените линии — рече той. — Това ми е хобито, така да се каже. Но сега, след като ви разказах как живеят цивилизованите хора, да минем на въпроса. Вие сега се занимавате с нещо съвсем различно, нали? Култа към личността?
— Да, с историята на едно семейство — предпазливо отвърна Катенка.
— Зная, зная, полковник Лентин ми каза. И вие не сте удовлетворена от документите, които са ви показали?
— Бих искала да видя и другите — отговори тя.
— Това може да се уреди. Ще ги видите.
— Благодаря — изненадана, каза Катенка. — Кога?
— Ние се приспособяваме към променените условия, нали, полковник Лентин? Приемаме новото време. Но сме все пак патриоти. Не желаем да бъдем американци. Не се съмнявайте, мило момиче, ние, компетентните органи, сме съвестта на тази страна. И отново ще я направим силна държава!
— А относно документите? Кога ще мога да ги видя?
— Вие сте млада и нетърпелива. Да речем, утре?
— Да, разбира се — Катенка усети някаква измама.
— Ще можем ли утре да свършим това, другарю полковник? — попита Фокусника.
— Може би след три дни — отговори Маймунката, явно втората цигулка в този дует. — Може би след седмица.