— Слушам!
— Ираклий Сатинов беше нашият герой. Имаше млада жена и малко бебе и всички привилегии, които му даваше служебното положение. Можеха да го разстрелят за това, че е помогнал на децата на Сашенка, но все пак той уреди всичко. Когато другите бяха лакеи, негодници и убийци, той единствен се осмели да постъпи честно. Ако записвате, отбележете това!
— Непременно — отвърна Катенка, като си спомни лукавия стар маршал и престореното му прилошаване, когато го питаше за Сашенка и за децата й.
— В бившия дворец на царския наместник — тогава там се намираше седалището на комунистите — Сатинов ми каза, че със Сашенка и Ваня се е случило нещо ужасно и аз трябва да се погрижа за техните деца. Каза ми да отида на гарата в Ростов, където в бюфета намерих децата и тяхната бавачка Каролина. Бяха изморени, гладни и мръсни, но аз веднага ги обикнах. Сякаш ги бях отгледала, защото Сашенка се беше грижила за тях, също както аз за нея. Снежанка толкова ми напомняше за Сашенка, че я разцелувах веднага, щом я видях, и тя се разтопи в ръцете ми! Карло беше очарователен, смел и весел като баща си, но имаше очите и усмивката на Самуил, дори неговата трапчинка. Кой знае защо, те веднага ми се довериха — може би усетиха връзката със своята майка. О, беше трогателно! Първо им отнеха бащата, после майката, а накрая и Каролина — тя им беше като майка. Напуснах хотела в Ростов, докато тя още спеше, и все още изпитвам вина за това. Но надявам се да е разбрала, защото и тя рискуваше живота си заради децата.
— Какво стана с нея? — попита Катенка, но старицата не се отклони, сякаш се боеше да не пилее силите си за нещо маловажно. Катенка изведнъж осъзна, че Лала й разказва историята, която дори Сатинов не можеше да й разкаже.
Лала отпи от червеното вино и накапа нощницата си. С трепереща ръка се опита да избърше петното, но не успя и се отказа.
— Молих го да ми позволи аз да задържа децата, но той ми каза, че може да ме арестуват и тогава? Разбрах, че ще бъда с тях много кратко време и трябва да го оползотворя по най-добрия начин. Петте дни и нощи, които прекарахме заедно, бяха прекалено щастливи. Бях загубила Самуил, но намерих внуци. Сатинов ми даде достатъчно пари, за да храня децата добре, а имахме и документи, за да се движим свободно. Аз станах тяхното семейство. „Къде е мама? Кога ще се върне?“, питаха децата, но по заръка на Сатинов трябваше да им кажа, че родителите им са загинали в катастрофа. Това беше ужасен момент. Повече от всякога те се притискаха в мен, в онази възглавничка, онази смешна възглавничка, която беше вместо майка и баща за скъпата Снежанка, и в онзи розов заек, който Карло прегръщаше нощем. Искаше ми се да прегръщам и целувам тези деца, да ги глезя, да ги утешавам, да ги лекувам. Исках да ги обгърна с любов. Но не можех да си позволя прекалена близост, защото знаех, че скоро ще трябва и аз да изчезна. Те спяха в леглото ми, в същото това легло, и аз се радвах на тези нощи с тях до последната секунда. Докато лежах между тях, плачех за тях и за Сашенка, но не смеех да се помръдна, нито да издам звук — сълзите ми се лееха мълком. Като подземно поточе. На сутринта възглавницата ми беше мокра.
Една сутрин Снежанка ме целуна.
— Лала, ще си отидем ли у дома? Къде е сега мама? — попита ме тя.
— Мисля, че ви гледа от горе.
— Като звездите по небето ли?
— Също като тях. Тя винаги ще те гледа, миличка!
— Защо тя замина и ни остави?
— Тя не искаше, миличка. Зная, че обича тебе и Карло повече от всичко на света. Нощем, където и да сте, тя ще ви целува по челото ето така, за да не се събуждате. На сутринта обаче ще чувстваш лек ветрец и ще знаеш, че тя е била при теб.
— Ами татко?
— Татко ще те целува от другата страна.
— Ти ще ни бъдеш ли като майка?
— Ох, Катенка, мило дете, можете ли да си представите подобен разговор? Отначало трябваше да ги заведа в детски дом извън града. Отвратително място. Дори самото посещение беше ужасно преживяване. Но там трябваше да получат печати в документите си, определящи семействата, които ще ги осиновят. Сатинов беше уредил да не бъдат регистрирани като деца на народни врагове, а като обикновени сираци. Как успя да го направи, не знам. Ужасяваше ме раздялата с тях. Обикнах ги и двамата — и Снежанка, и Карло. Още усещам как ухаеше кожата им, още виждам очите им, чувам гласчетата им. А трябваше да ги оставя и най-лошото — да разделя брат от сестра. Те никога нямаше да се видят отново. Стоварваха им се удар след удар!
По сбръчканите й страни потекоха сълзи, Катенка така се разстрои, че също заплака, мълчаливо седна на леглото и двете се прегърнаха. Накрая Лала пийна от виното, хапна хачапури и се прокашля.