Катенка пристъпи към леглото. Очите на Лала бяха отворени и тя притискаше към гърдите си снимка — беше на Сашенка в бяла престилка от института „Смолни“.
— Спете, Лала, спете — погали я Катенка по главата.
— Ти ли си, Сашенка? Ох, слънчице, знаех, че ще се върнеш. Толкова се радвам, че те виждам… — Лала отпусна глава на възглавницата. На Катенка й се стори, че спящото й лице не е остаряло, че това е все същото сърцевидно лице на момичето, пристигнало от Англия преди много-много години.
Катенка се върна в креслото си и захлипа, без да знае защо, докато отново не заспа.
15
В Тбилиси беше уханна пролетна утрин. Когато Катенка се събуди, пердетата бяха дръпнати. Лала във вехта домашна роба държеше чашка с турско кафе и питка лаваш.
Навън група грузинци на път за работа пееха песента „Сулико“. В Тбилиси толкова обичат музиката. От градината се носеше присъщият само на Грузия аромат на цветовете на ткемали — смес от бадеми и ябълки; от кафенето долу идваше мирис на прясно кафе и звън на кухненска посуда.
— Добро утро, мило дете — поздрави я Лала. — Аз ходих до долу и донесох кафе.
Катенка изпъна гръб, разтърка очи. Трябваше да се върне в хотела и да позвъни на Роза. Работата й беше почти приключена, макар че бяха останали бели петна. Жив ли е Карло? Много искаше да научи какво е станало със Сашенка и Ваня. Лала, сякаш четейки мислите й, рече:
— Чувствам със сърцето си, че Сашенка е жива, и зная кой може да ни помогне да я намерим.
В десет часа на следващия ден Катенка вече беше в Москва и вървеше по улица „Тверская“. През студентските си години беше постоянна посетителка на книжарницата на тази улица. Сега позвъни на звънец на третия вход на познатата сграда. Вратата щракна и се отвори към широко каменно фоайе с обичайната миризма на зеле. Тя се качи до таванския етаж с малък, клатушкащ се асансьор, подобен на тенекия от сардина, вързана на въже. Но когато вратата му се отвори, тя занемя от изненада: вместо на площадка с три-четири врати асансьорът се отвори към просторен хол с висок таван, облицован със светло дърво, и с тъмни благородни старинни мебели, каквито изпълват музеите. Покрай стените имаше шкафове с книги и дебели списания от съветско време и навсякъде картини в златни рамки. Жилището не беше помпозно като това на маршал Сатинов, но уютно и аристократично изискано, като жилище на изтънчен естет от царско време.
— Добре дошла, Катенка — покани я достолепна възрастна жена, застанала насред стаята.
Елегантно облечена, с хубава фигура, подчертана от туиден костюм, каквито е носела Марлене Дитрих през четирийсетте, и фризура в същия стил, жената напълно отговаряше на стаята, сякаш беше поставена там от моден фотограф. Катенка реши, че е някъде над осемдесетте, поразиха я прекрасните кафяви очи, високи скули, извити вежди и боядисаната в черно коса — тя приличаше на актриса или оперна певица.
— Аз съм София Цейтлина — представи се жената и протегна ръка. — Баща ми ме наричаше Муше. Заповядайте, ще ви разведа из апартамента. Това е кабинетът на баща ми…
Тя въведе Катенка в малка стая, пълна с вестници и книги, и посочи томовете на една от стените.
— Това са неговите трудове. Може би помните някои или сте твърде млада…
— Не, името му ми е познато — отвърна Катенка. — В библиотеката на баща ми имаме всички книги на Гидеон Цейтлин наред с тези на Горки, Еренбург и Шолохов…
— Титанът на съветската епоха — каза Муше, която говореше като добре школувана актриса. — Ето! — посочи тя голяма черно-бяла снимка на стената, изобразяваща лъчезарен черноок мъж с прошарена брада и очите и усмивката на своята дъщеря.
— Това е баща ми с Пикасо и Еренбург в Париж, а тук е с маршал Жуков в канцеларията на Хитлер през 1945 година. А тук е с една от многобройните си приятелки. Аз го наричах „татко момзер“ — това на идиш значи „татко бандит“. Що се отнася до нас, сестра ми и мама загинаха по време на блокадата на Ленинград, но ние с баща ми оцеляхме, минахме през войни, революции и репресии, без да загубим чувството си за хумор. Всъщност преуспяхме, въпреки че ме е срам да го кажа. Виждате ли тези афиши? Това съм аз в моите филми. Може би сте гледали някои. Хайде да пием чай. — Те прекосиха изискания хол и Катенка се озова седнала край голяма кухненска маса. — За баща ми ли ще пишете или за мен?
— Не, всъщност дойдох за друго… — Катенка се изчерви, но Муше не обърна внимание.
— Разбира се, защо да го правите? Вие сте от новото поколение. Но нали споменахте, че сте историчка. — Дамата запали цигара „Голоаз“ в сребърно цигаре, като предложи и на Катенка да запуши.