— Не, благодаря.
Катенка разказа на Муше за срещата си с Роза и Павел и всичко за посещението при Лала. — Лала ме изпрати при вас. Имаше адреса ви; мисля, че го е запазила след смъртта на Самуил. Вече знаем, че моята клиентка Роза Гетман е Снежанка, дъщерята на Сашенка!
— Боже! Снежанка! — Муше се развълнува и изведнъж заплака. — Не мога да повярвам! Колко искахме да намерим това дете! А Карло?
— Надявам се да успеем да намерим и него.
— Но Снежанка е жива и здрава, нали? Не мога да повярвам! — Муше разтвори ръце и прегърна Катенка, сякаш тя беше загубила близките си. — Вие сте ангел, донесъл добра вест! Може ли да й се обадя? Кога мога да се срещна с нея?
— Надявам се, скоро — отвърна Катенка. — Но има още много неща за изясняване. Аз дойдох да ви съобщя тази добра новина, но и да ви попитам — издирвали ли сте някога Сашенка и Ваня?
— До самата си смърт баща ми се опитваше да разбере какво се е случило с тях и с децата. Неведнъж по време на сталинския режим той беше на косъм от смъртта, макар че беше един от любимите писатели на диктатора. В края на войната пътува до Тбилиси, за да се срещне с по-големия си брат Самуил и, разбира се, с Лала Луис. Те бяха много щастливи заедно, братята не се бяха виждали дълги години. Както и да е, Самуил накарал баща ми да обещае, че ще изясни съдбата на Сашенка и семейството, щом това бъде възможно.
— Открил ли е нещо? — попита Катенка и извади бележника си.
— О, да. Още по времето на Сталин татко подаде запитване до ЧК. Съобщиха му, че Сашенка и Ваня били осъдени през 1939 година на десет години лагер. Отново подадохме запитване през 1949 година, когато трябваше да бъдат освободени, но ни отговориха, че са я осъдили на нови десет години без право на кореспонденция. След смъртта на Сталин ни казаха, че и двамата били умрели през войната в лагер от сърдечен удар.
— Значи няма никаква надежда?
— Така мислехме — продължи Муше. — Но през 1956 година една бивша затворничка ни се обади и разказа, че била със Сашенка в лагерите в Колима и за последно видяла Сашенка много скоро — тя била жива, когато Сталин умря през март 1953 година.
Сърцето на Катенка подскочи.
По-късно същия ден черен брониран мерцедес взе Катенка от хотел „Москва“ и я закара в щабквартирата на Павел Гетман — бивше княжеско имение на улица „Остоженка“. Катенка нямаше търпение да види „двореца“, както наричаха резиденцията в пресата. Говореше се, че това е гнездо за политически и финансови интриги, и тя се почувства почти разочарована, когато минаха през охранявания портал и спряха пред изискана, но неголяма двуетажна сграда, декорирана с бял мрамор и с извити колони в ориенталски стил. Холът, както се стори на Катенка, приличаше на султански харем с много дивани и фонтани. Посрещна я очарователна тъмнокоса секретарка — рускиня, не по-възрастна от самата нея, в делови черен костюм с къса пола, със златен колан и много високи токове. По самоувереното й държане Катенка веднага разбра, че това момиче „Версаче“ не е само машинописка на Паша.
Като потропваше с токчетата си по мраморния под, секретарката поведе Катенка, която се чувстваше като повлекана в дънковата си пола, покрай стая, пълна с електронно оборудване и телевизионни екрани, наблюдавани от охранители в сини униформи; после преминаха край трапезария, където млад мъж проверяваше как са подредени приборите и цветята. Накрая влязоха в светъл и просторен модерен офис, целият в стъкло и хром, където Павел Гетман й махна приятелски с ръка.
Той говореше по телефона, а Роза седеше на дивана под някакви скъпи (и ужасни според Катенка) произведения на модерното изкуство.
— Мило момиче, ти толкова добре се справи — заговори Роза, целувайки три пъти Катенка. — Просто не мога да повярвам, че си открила толкова неща. Ще позвъня още сега на Муше… Щом спомена Палицини, Сашенка и Ваня, ми се стори, че отнякъде ги познавам.
— Вие не споменахте, че сте имали и брат.
— Исках да започна с родителите си, дори сега ми е трудно да произнеса името му, да говоря за него… — Роза замълча и затвори за миг очи. — Всъщност не бях сигурна, че ще намерите нещо. Но, Катенка, просто не мога да ви се отблагодаря. Вие ми подарихте самата мен, моята идентичност. — Сега, когато Роза отново отвори теменужените си очи, Катенка видя с колко усилия тя сдържа риданията си.
— Искате ли да продължа? — Катенка много искаше да разбере какво се е случило с останалите членове на семейството, особено с Карло, но изпитваше и вина. Не се ли вживяваше прекалено много в чуждата драма, в трагедията на чуждите хора?