В канцелариите надолу по коридора, склонили немити глави над колоните от тайни знаци, умуваха шифровчиците; старомодни провинциални офицери с бакенбарди изучаваха плана на Виборг, подготвяйки хайки. „В тайната полиция за всекиго ще се намери работа“ — помисли си Саган, когато видя един колега, изповядвал до неотдавна революционни възгледи и преминал на тяхна страна. В другия край на стаята забеляза бившия обирджия — сега специалист в полицията по проникване в къщи. Поздрави италианския аристократ хомосексуалист, всъщност син на евреин млекар от Мариупол, който се оказа незаменим при разпитите, когато се изискваше особена деликатност… „Що се отнася до мен, помисли си Саган, и аз също съм майстор в моята специалност — да вербувам агенти сред революционерите. Мога да накарам дори папата да шпионира Бога.“
Той поръча на един служител да му донесе отчетите за нощните хайки и докладите на агентите за движението на евреина Мендел Бармакид и неговата племенница, дъщерята на Цейтлин.
11
Ароматът на розова вода и различни благовония в салона на княз Андроников блъсна Цейтлин толкова силно, че му се зави свят и усети болка в гърдите. Взе си чаша шампанско и я изпи наведнъж — имаше нужда от кураж. Започна да оглежда присъстващите, но знаеше, че не бива да има вид на прекалено разтревожен. „Дали всички знаят защо съм тук? Дали новината за Сашенка е плъзнала“, питаше се той. Надяваше се да не е.
Стаята беше претъпкана с посетители в сюртуци, окичени с медали, с димящи пури, но и те се губеха сред голите женски рамене и румени девойки с розови устни, в кадифени рокли, закичени с карамфили. Жените пушеха цигари със златни мундщуци.
Дебелият бивш министър Хвостов го дръпна настрана и занарежда:
— Само въпрос на време е императорът да създаде представително министерство — това не може да продължава вечно, нали, Самуил?
— Защо да не може? Продължавало е триста години. Системата може да не е идеална, но е по-силна, отколкото си мислим. — Както и да се размесваха картите в живота на Цейтлин, накрая той винаги вадеше печелившата. Така ще е винаги, така е предначертано в Книгата на живота. Всичко ще е наред — за него и Сашенка, отново се окуражи той.
— Чул ли си нещо? — настоя Хвостов, хващайки Цейтлин за ръката. — Кого ще извика той? Не можем да продължаваме по този начин, нали, Самуил? Знам, че си съгласен.
Цейтлин дръпна ръката си.
— Къде е Андроников?
— Във вътрешните стаи… но дотам не можеш да се промъкнеш! И още нещо…
Но Цейтлин вече беше се изгубил в тълпата. Жегата и благовонията бяха непоносими. Потни мъжки ръце се плъзгаха по нежните, бледи гърбове на дамите. Цигареният дим се стелеше толкова гъст, че образуваше лютива мъгла — колкото смъртоносна, толкова и изискана. Генерал-губернаторът, старият княз Оболенски, истински дворянин, и двама от рода Голицини бяха също тук. „До уши са затънали в нечистотии“, помисли си Цейтлин. Една хубавица, появила се в компанията на заместник-министъра на вътрешните работи, новия военен министър и великия княз Сергей, пред очите на всички целуваше в устата Симанович, секретаря на Распутин. Това никак не се хареса на Цейтлин — той си помисли за равина и за Мириам. Те не биха повярвали, че дворът на руската империя може да стигне до такъв разврат.
Сред преплетени ръце, крака и вратове Цейтлин съзря малко изпъкнало око с толкова гъсти мигли, че сякаш почти бяха се слепнали. Беше сигурен, че това око и останалата част от тялото принадлежи на Мануйлов-Манасевич — опасния дребен търговец, евреин, понякога лютеранин, понякога православен, но най-често полицейски доносник, а сега дясната ръка на самия премиер Щюрмер.
Цейтлин си пробиваше път с лакти, но дребосъкът Мануйлов-Манасевич винаги беше пред него и той не успяваше да го настигне. Вместо това баронът се озова на прага на светая светих на княз Андроников — новообзаведения му като турски харем кабинет, облицован със скъпа коприна, от златен чучур с формата на пенис на позлатена статуя бликаше фонтан. Още по-неподходящ изглеждаше големият златен Буда. От кристалния полилей със стотиците капещи свещи жегата ставаше непоносима.