Улрих: В такъв случай съдът се оттегля на съвещание.
3,22. Съдът се връща.
Улрих: В името на Съюза на съветските социалистически републики, Военната колегия на Върховния съд на СССР разгледа делото по обвинение на И. Н. Палицин и установи, че И. Н. Палицин е бил член на антисъветска троцкистка групировка, свързана с провокатори от царската „Охранка“ и с белогвардейски кръгове, ръководени от японските и френските тайни служби. В същата групировка са влизали също: съпругата на обвиняемия Александра Самойловна Цейтлина-Палицина, Мендел Бармакид и писателят Вениамин Голден. Съдът постановява: да бъде признат И. Н. Палицин за виновен по всички гореизложени престъпления според параграф 58 и осъден на най-тежката мярка за наказание, смърт чрез разстрел. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване. Да бъде изпълнена незабавно.
Катенка седеше в кабинета на Маймунката на „Лубянка“ и четеше стенограмата от съдебното заседание по делото на Иван Палицин и оригиналите на неговите самопризнания.
Маймунката си пилеше ноктите и четеше спортно списание, а Катенка с настръхнала кожа виждаше единствено жестоката присъда на съдията. За нея Иван Палицин вече не беше само историческа фигура. Той беше бащата на Роза и тя, Катенка, трябваше по някакъв начин да й съобщи, че баща й е загинал по толкова нелеп начин. Тя търсеше из документите потвърждение за изпълнение на присъдата, когато вратата се отвори и в стаята влезе, накуцвайки, Кузма — „архивният плъх“, който буташе своята количка с котките на долния рафт.
— Събирам документите, другарю полковник — измърмори облеченият в бяла престилка Кузма, подреждайки папките върху количката.
Катенка се върна към разпита на Палицин: той признаваше престъпленията, които му приписваше ротмистър Саган, чиито признания също бяха прикачени към делото. Но имаше нещо странно: признанията, подписани с „Иван Палицин“ в горния десен ъгъл на всяка страница, бяха мръсни, сякаш са се търкаляли по локвите. Кафето си ли е разлял върху тях следователят? Едва когато прелисти няколко страници, Катенка осъзна, че това са петна от кръв. Тя вдигна хартията до лицето си, подуши я и й се стори, че усети металната миризма на кръв… Изпита погнуса към Маймунката, към това злокобно място.
— Извинете, другарю полковник — обади се тя, обзета единствено от мисълта за семейството на Роза и техните страдания. — В досието на Палицин няма смъртен акт. Какво е станало с него?
— Няма друго — отвърна полковникът.
— Разстрелян ли е Иван Палицин?
— Ако актът е в досието — да; ако го няма — не.
— Вчера се срещнах със София Цейтлина. Тя каза, че Сашенка била осъдена на „десет години без право на кореспонденция“. Какво означава това?
— Означава, че не е могла да получава колети, да изпраща и получава писма.
— Значи може да е останала жива, така ли?
— Разбира се.
— Но досието й е празно. Толкова много неща липсват!
Маймунката вдигна рамене и безразличието му направо я вбеси.
— Мислех, че сме се договорили. — Катенка си даде сметка, че почти вика. Двамата погледнаха към Кузма, който бавно вървеше към вратата с накуцващата си походка.
— Аз не съм вълшебник — сопнато отвърна Маймунката.
Едва сега Катенка разбра какво й беше казал Максим: започваш да преглеждаш архивните дела като трески от отсечени дървета. Постепенно делото добива плът и кръв, започва да говори за живота и смъртта. Всички тези печати, подписи и резолюции върху пожълтялата хартия могат да предизвикат живи чувства, дори любов или омраза.
Маймунката се приближи до масата и измъкна бележка от края на папката: „Да се изпрати делото на Палицин в Централния комитет на ВКП(б)“.
— Какво означава това? — попита го тя.
— Означава, че актът не е в тази папка, а в друга и тя не е при нас. Но това не е мой проблем.
В този момент Кузма изстреля една храчка в плювалника от КГБ.
— Другарю Кузма, радвам се да ви видя — скочи Катенка. Дебелата рижа котка лежеше на количката и ближеше кльощавото коте. — Как са Кремер и Цфасман, нашите джазови котки?
Този път Кузма отвори беззъбата си уста и издаде писклив възглас на удоволствие.
— Донесла съм им нещо. Дано да го харесат — каза тя и извади от чантата си шише мляко и кутия котешка храна.
Кузма ги грабна бързо, сумтейки и мърморейки под нос. Измъкна отнякъде кафява чинийка и наля мляко на котките, които веднага заблизаха с розови езичета. Когато отново се изплю шумно, Катенка разбра, че храчките му са показател за неговото настроение.
Маймунката се подсмихна и поклати глава, но Катенка, без да му обръща внимание, се усмихна на Кузма и се захвана със следващата папка, докато котките доволно мъркаха.