Следствен архив. Юни 1939 г.
Дело 16375
Мендел Абрамович Бармакид.
Вуйчото на Сашенка, на Роза; съратник на Ленин и на Сталин, наричан „съвестта на партията“, но папката съдържаше само един лист хартия.
До наркома Л. П. Берия, комисар на Държавна сигурност първи ранг
От: заместник-наркома Б. Кобулов, комисар на Държавна сигурност втори ранг
12 октомври 1939 г.
Обвиняемият Мендел Бармакид умря днес в три часа сутринта. Д-р Медведев от НКВД прегледа арестувания и констатира смъртта поради спиране на сърцето. Приложено е медицинско заключение.
Значи Мендел е умрял от естествена смърт. Беше научила за съдбата поне на един човек от семейството.
— Оставете документите на масата — нареди Маймунката.
— Но аз още не съм прегледала делото на Сашенка!
— Още две минути!
— Платили сме за тези документи — възмутена прошепна тя.
— Не разбирам за какво говорите — отвърна той. — Две минути.
— Губите ми времето. Нарушихте дадената дума!
— Една минута и петдесет секунди.
Катенка едва понасяше това мръсно място, където са страдали близки на сърцето й хора, отдавна умрели. Доплака й се, но не и пред очите на Маймунката. Върна се към делото на Сашенка, което съдържаше един лист с текст: „Приложено самопризнанието на обвиняемата Цейтлина-Палицина (167 стр).“ Но него го нямаше. Само една бележка: „Да се изпрати делото на Палицина в Централния комитет на ВКП(б).“
Тя се наруга заради грубостта си към Маймунката.
— Признанието на Сашенка липсва — моля ви, мога ли да го получа?
— Вие оскърбихте мен и в мое лице Съветския съюз и компетентните органи! — Той посочи гипсовия бюст на Феликс Дзержински. — Оскърбихте „железния Феликс“!
— Моля ви! Извинявам се!
— Ще докладвам за станалото на моя началник генерал Фурсенко, но той едва ли ще разреши.
— В такъв случай — каза Катенка — много се съмнявам, че господин Гетман ще се заинтересува от вашето предложение да продадете шпионските тайни на вестниците в чужбина.
Маймунката се вгледа в нея, замисли се, а после гневно стана и отвори вратата.
— Разкарай се, малка кучко! Такива като теб си постигнаха своето! Обвинявате за всичко нас, но американците нанесоха на Русия повече вреда за няколко години, отколкото Сталин за десетилетия! А твоят олигарх да върви на майната си! Ти приключи тук — махай се!
Катенка стана, взе бележника и чантата си и опитвайки се да запази достойнство, мина бавно покрай количката на Кузма с неговите котки. Разплака се — беше развалила всичко с глупавата си невъздържаност.
Вече никога няма да научи какво се е случило със Сашенка, никога няма да открие Карло. Почувства се безсилна. Надеждата беше умряла.
17
— Пак ли сте вие? — кисело промълви Марико. — Вече ви казах: повече не се обаждайте.
— Но, Марико, моля ви! Изслушайте ме за секунда — отчаяно умоляваше Катенка. — Звъня от уличния телефон пред „Лубянка“! Срещнах се с Лала в Тбилиси… Чуйте ме за секунда. Искам да благодаря на маршал Сатинов. Научих, че баща ви с риск за живота си е спасил тези деца, Снежанка и Карло. Те искат да му благодарят.
Мълчание. Чуваше дишането на Марико.
— Баща ми е много болен. Всичко ще му предам. Недейте да звъните повече!
— Но моля ви…
Линията заглъхна. Стенейки от разочарование, Катенка позвъни на Максим.
— Ето те и теб! — зарадва й се той. — Да се изследва историята на двайсети век не е толкова просто. Това ми се случва постоянно. Не губи кураж. Имам чудесна идея. Чакай ме пред паметника на Пушкинския площад.
Катенка спря една лада и подаде на шофьора два долара. Първа пристигна на срещата. Беше ослепителен пролетен ден: вятърът беше свеж, от още студеното метално синьо небе плахо светеше слънцето. Под статуята на поета, сред бензинови пари и аромат на люляци момичета чакаха своите възлюбени. По пейките очилати студенти четяха записките си, екскурзоводи в полиестерни костюми просвещаваха американските туристи, а пред ресторант „Пушкин“ спираха лимузини с германски банкери и руски новобогаташи.
И стиховете мои ще се пеят по руската безкрайна шир, прочете Катенка на паметника. Пушкин я утеши, успокои я.
Моторът се качи направо на тротоара. Максим свали викингската каска, вдигайки я за рогата, и фамилиарно разцелува Катенка.
— Изглеждаш разстроена — отбеляза той, като я хвана за ръката. — Да седнем на слънце и ще ми разкажеш всичко.