Выбрать главу

Когато седнаха, Катенка му разправи за пътуването си до Тбилиси, за нощта, прекарана до леглото на Лала, за откритието, че Роза Гетман е дъщерята на Сашенка, и за неотдавнашното си посещение в бившето КГБ.

— Справила си се отлично — похвали я Максим. — Направо ме смайваш! Но нека ти изтълкувам някои неща. София Цейтлина казва, че органите са им съобщили, че Сашенка е била осъдена на „десет години без право на кореспонденция“. Обикновено така са казвали, когато става дума за разстрел.

Катенка занемя.

— Ами бившата затворничка, която твърди, че е видяла Сашенка в лагера през петдесетте?

— КГБ обичаше да заблуждава хората по този начин. Според документите на КГБ Мендел е умрял от „спиране на сърцето“. Това е поредният евфемизъм. Означава, че е умрял при разпит: пребили са го до смърт.

— Значи тези документи имат свой собствен език, така ли? — попита тя.

— Да, за съжаление — отвърна Максим. — По време на репресиите е имало много случайности, но в същото време не е имало прости съвпадения: всичко е свързано с невидими нишки. Ние просто трябва да ги открием. „Да се изпрати делото на Палицина в Централния комитет на ВКП(б)“ — повтори той. — Знам какво значи това. Ела с мен. Качвай се!

Катенка седна зад него, придърпвайки към колената дънковата си поличка. Моторът изрева и Максим се включи в безредния московски трафик, лавирайки между колите; мина по „Тверская“, покрай паметника на княз Юрий Долгоруки, основателя на Москва, зави наляво и слезе надолу по стръмен хълм. Вятърът развяваше косите на Катенка и тя затвори очи, като се остави на пролетния въздух да освежи кожата й.

Спряха пред бетонна сграда от брежневско време със занемарена стъклена фасада и тъмен фриз с барелефи на Маркс, Енгелс и Ленин над въртящата се врата.

Максим скочи от мотора, свали каската и прибра назад косата си — приличаше по-скоро на хевиметъл певец от осемдесетте, отколкото на историк. Той пръв влезе в прохладния мраморен вестибюл, Катенка го последва почти на бегом. Във вестибюла се продаваха дискове на Бон Джоуви, шапки и ръкавици — приличаше на битпазар от минали времена, но в дъното, при асансьорите, пазени от две млади войничета, стоеше мраморен бюст на Ленин. Максим показа читателската си карта, Катенка — паспорта, който задържаха и й дадоха еднократен талон.

Максим я поведе нагоре по стълбите, покрай бюфет, където беше задушно и миришеше на борш, до асансьора, който с пъшкане ги качи най-горе. Тя едва успя да се огледа, когато Максим я вкара в остъклена читалня с изключителна панорама към Москва.

— Нямаме време да се любуваме на покривите — прошепна й той, а старите комунисти вдигнаха укорително глави от масите. Кожените дрехи на Максим скърцаха силно в притихналата стая. — Ние си имаме тук едно местенце. — Седнаха в ъгъла, скрит от странични погледи от високите лавици с книги. — Чакай тук — нареди й той.

Тя се усмихна на скърцането на рокерските му одежди. След малко той се върна с куп кафяви папки и седна до нея. От него миришеше на кожа, кафе, бензин и лимонов одеколон.

— Това тук — прошепна той, — е партийният архив. Виждаш ли тези папки под номер 558? Личният архив на Сталин. Официално той още е закрит и не мисля, че някога ще го отворят. — Максим придърпа първата папка. — Преглеждах ги преди време и забелязах името на Сатинов. Когато пише, че досиетата са пратени в Централния комитет, това означава: лично на другаря Сталин. Тук е всичко, което е писано до него. Давай, Катенка, потърси Сатинов на буквата „с“.

Тя отвори папката и намери бележка, подписана от Поскрьобишев в 21 ч. на 5 май 1939 г.:

До другаря Й. В. Сталин

Строго секретно. Бях уведомен, че др. И. Н. Палицин е наредил да се организира наблюдение на жена му Александра, член на ВКП(б), без да съгласува това нито с Политбюро, нито с мен като нарком.

Подпис: Л. П. Берия, комисар на Държавна сигурност първи ранг, нарком на вътрешните работи на СССР.

— Видя ли — обясни Максим, — Берия е научил, че Палицин следи жена си.

— Как е разбрал?

— Сигурно заради някаква дребна бюрократична грешка. За Берия винаги са правени копия на прослушаните телефонни разговори и той е решавал кои от тях да препрати на Сталин. Палицин, обезумял от ревност, наредил записаните разговори на жена му да бъдат показвани на него лично, само на него. Помниш ли, беше написал „никакви копия“? Може би секретарят, както често се случва със секретарите, да е забравил и по навик да е изпратил копията на Берия, който според тогавашните закони е трябвало да докладва за това недопустимо нарушаване на правилата в партийната номенклатура на самия Сталин. Берия не е имал враждебно отношение към Палицини. Нещо повече, той е знаел, че след тържеството за Първи май Сталин бащински симпатизирал на Сашенка. Затова бележката му — Максим почука по листа — е абсолютно неутрална. Сталин се е отнасял търпимо, а понякога с хумор към пикантните клюки.