Председателстващият — председател на Военната колегия на Върховния съд на СССР армвоенюрист В. В. Улрих.
Катенка прелисти до последната страница — търсеше присъдата, но отново прочете онази вбесяваща я бележка: „Да се изпратят документите по делото на Палицина в ЦК на ВКП(б).“
После започна да чете протокола на съдебното заседание и прочетеното толкова я потресе, че тя пъхна документите обратно в плика и изтича на улицата, зави надясно и тръгна нагоре към Кремъл, чиито осем червени звезди грееха високо в теменужения мрак на пролетната нощ.
— Този път прекалихте! — каза Марико, почти без да повиши глас, придавайки по този начин още по-голяма сила на заплахата.
Маршал Сатинов седеше в своето кресло в елегантната, просторна гостна с кислородна маска на лицето и голяма кислородна бутилка на колела отстрани. Сякаш беше се смалил само за няколко дни, но дяволските му очи следваха всяко движение на Катенка.
— Моля ви, позволете ми да поговоря една минутка с баща ви — примоли се задъханата от бързането Катенка. — Толкова много имам да му казвам, а той самият поиска да го информирам…
Тя се вгледа настойчиво в притворените зорки очи на маршала. Отначало в тях не се отрази нищо. После се оживиха и старецът свали кислородната маска.
— О, Марико, не вдигай толкова пара. — Той говореше трудно. — Донеси ни чай.
Марико въздъхна шумно и излезе.
— Как успяхте да влезете?
— Някакъв човек ме пусна на входа, а вашата врата беше открехната.
Сатинов прие обяснението.
— Съдба, това е съдбата. Не забравяйте, че затова сте тук. — Той се усмихна сковано.
Катенка седна на дивана до него, а той разтвори ръце, сякаш казваше — хайде, момиче, разправяй.
— Намерих Снежанка. — Той кимна доволно. — Лала Луис ми разказа всичко. Вашата постъпка е геройска. Вие сте спасителят на децата. Снежанка иска да се срещне с вас и да ви благодари.
Той поклати глава и махна с ръка.
— Твърде късно е — дрезгаво прошепна. — А намерихте ли брат й?
— Още не. Опитвам се да науча какво е станало със Сашенка.
— Оставете родителите на мира. Съсредоточете се над Карло! Децата са бъдещето…
— Сашенка и Ваня са били най-добрите ви приятели, нали?
— Сашенка беше… нямаше друга като нея, а децата… — Сините му очи се оживиха и за миг на Катенка й се стори, че видя сълзи. Насили се да продължи.
— Затова Сталин ви е извикал в кабинета си, след като е прочел записките от подслушването на Беня и Сашенка. Знаел е, че се познавате още от Петроград и сте като втори баща на момиченцето. Видял ви е всичките на тържеството за Първи май. Значи е искал да изясни какво знаете лично вие?
Сатинов примигна и не каза нищо.
— Берия е излязъл, а вие сте влезли в 21,30 — аз видях дневника на посетителите. Но какво е станало после? Сашенка е имала любовна връзка. Ваня е ревнувал и е подслушвал хотелската стая, където те са се срещали. Как след това се е стигнало до таен сговор със Саган и унищожаването на цяло семейство?
— Не знам — прошепна Сатинов.
— Защо Сталин е изисквал всички материали по това дело? — Тя не сваляше поглед от него. Той също я гледаше с хладни кръвясали очи. — И на това ли няма да отговорите? Защо се преструвате, че не знаете какво е станало?
— Просто намерете Карло — изхриптя Сатинов. — Вие вече сте близо.
— И какво е имал предвид Сталин, когато е написал Бичо на лична отговорност?
Настъпи дълга пауза, през която се чуваше само мъчителното дишане на Сатинов.
— Прочетете внимателно моите мемоари — промълви най-после той.
— Ако искате, вярвайте, но съм изчела всяка дума от вашите безкрайни разсъждения за мирното съвместно съществуване и за героичната ви роля в изграждането на социализма, но там няма нито дума за човеколюбието. — Той я пронизваше с очи, но тя не можеше да се спре. — Вие ме лъжете отново и отново. КГБ криело своите престъпления, но днес ми попадна протоколът от процеса срещу Сашенка. Вие сте присъствали на процеса срещу жената на най-добрия си приятел!
Дишането му премина в скърцане.
— Погледнете — тя извади първата страница от протокола.
— Нямам очила.
— Аз ще ви помогна тогава. Ето, слушайте. Това сте вие, маршал Сатинов! Вие не просто сте присъствали на процеса — тя почти му крещеше, — вие сте един от съдиите.
— Прочетете какво именно съм казал на процеса. — Той се задъхваше.
— Участвали сте в осъждането на най-добрата си приятелка. Сашенка ви вижда на процеса. Какво си е помислила в този момент? Какво й е минало през ума? Аз ви смятах за герой. Вие сте спасили Снежанка и Карло, но сте участвали в нейното ликвидиране! На смърт ли беше осъдена? Или е умряла в лагер? Кажете, кажете! Дължите го на децата й!