— Притеснявам се. Ще свършим ли работа, или ще ме арестуват?
— Едното или другото — засмя се той. — Само си помисли — преди две седмици ти никога не би се решила на подобен номер. Бъди по-уверена като човек, който знае къде отива и винаги постига желаното. Ще се видим после.
Тя го видя да запалва с ритник мотора и след миг рогатата каска се изгуби в страничните улички; после се обърна и влезе във високата сива сграда с колони и балкони, украсени с изваяни от камък знамена — в стил сталински ампир.
До дървена стойка дремеха на вехти столове две войничета от войските на вътрешното министерство, но при вида на Катенка веднага се оживиха. По-пъргавият от двамата наборници плъзна по бюрото книгата на посетителите, прегледа паспорта й с надменна усмивка, която трябваше да покаже какво високо доверие му е дала руската държава, провери жълтите бележки и откри една с нейното име и й написа еднократен пропуск, а после с израз, който на самия него му се струваше твърде мъжествен, й даде пропуска, задържа паспорта и с величествен жест й посочи асансьорите в мраморния коридор зад гърба си.
— Молба за архивите, четвъртия етаж.
Катенка не посмя да се обърне, но долови нечие присъствие. Слаб млад мъж с плешива глава, жълти меки обувки, закачаше палтото си в гардероба и внимателно я наблюдаваше. „Странни хора са тези архивни плъхове“, помисли си тя и побърза към асансьора. Когато вратите вече се затваряха, една ръка ги задържа и плъхът влезе, като й кимна нервно. Той навличаше работната си мърлява жълта престилка; мръсните му очила увеличаваха зачервените, вторачени очи.
Асансьорът беше малък и те стояха неловко близко, архивният плъх се опитваше да се извини, но така и не успяваше и всеки от опитите му да я заговори завършваше само с хъмкане. Катенка се притисна до стената, неприятно близо до подпухналото му лице с няколкото рижи косъма, синкаво-червени пъпки и капки пот. Тя натисна копчето за петия етаж, но той натисна за четвъртия и когато клатушкащият се асансьор спря и вратите се отвориха, той излезе и ги задържа.
— Вашият етаж — Той не питаше, а я осведомяваше. — За подаване на молби.
Но Катенка поклати глава. Плъхът придоби изненадан вид и остана в недоумение, докато вратите се затваряха. Катенка се сви — бяха я пипнали, а Максим я предупреди, че външни хора не се допускат на петия етаж.
Асансьорът спря на площадка с матови стъклени врати, пред която стоеше избеляла пластмасова палма и голяма портретна рамка. Портретът обаче липсваше. Табелата гласеше: „Отдел за изучаване на диалектическия материализъм, политикономия и история на КПСС“. На нея със скоч беше залепена бележка, написана на ръка: „Руски държавен архив за секретни политико-административни документи“.
— Най-добре е да не срещаш никого там, горе — беше й казал Максим. Но тя очакваше всеки момент да се появи пъпчивият „архивен плъх“.
В дългия коридор с редици затворени врати цареше тишина. В сградата беше горещо — още не бяха изключили парното. Катенка четеше табелите с имената и длъжностите на всяка врата. Зави надясно, после още веднъж надясно, докато не чу музика — прочутата ария от операта на Глинка „Живот за царя“. Когато зави още веднъж, приближавайки последната врата, музиката стана още по-силна.
„Агрипина Константиновна Бекбулатова, завеждащ отдел ръкописи“ — прочете Катенка. Ама че име! Катенка се заслуша пред вратата — арията не свършваше. Може би да я помоля за среща? Не, Максим каза, че това е твърде опасно.
Почука. Никакъв отговор. Почука отново. Мълчание. Катенка наруга мислено упоритите динозаври като Сатинов, строгите бюрократи, пропадналите си надежди и просто отвори вратата.
Едра жена в напреднала възраст спеше на дивана по бельо, закрила очите си с маска с логото на американските авиолинии.
В стаята беше горещо, музиката се носеше от модерен сиди плеър, миришеше силно на парфюм. Катенка успя да види само два бръмчащи вентилатора, купища пожълтели ръкописи и две мощни бедра, преливащи от краищата на чорапите, преди жената да свали маската и да се нахвърли върху нея.
— Как смеете да влизате тук! Коя сте вие? Що за маниери? Или никога не сте чували, че е възпитано да се почука? — Женището изгледа Катенка от горе до долу, сякаш никога не беше виждала младо момиче в дънкова пола и ботуши в свещения архив. — Кой ви разреши да влизате тук?