— Мм, никой — Катенка направо се сбърка.
— Тогава напуснете и не се връщайте повече! — изкрещя жената, чиито огромни млечнобели гърди издуваха до пръсване стегнатия сутиен.
— Извинете, извинете — пелтечеше Катенка. — Помолиха ме да ви донеса нещо. Ето го… това е за вас.
Жената гневно отметна кафяв кичур коса.
— Не чакам нищо — отсече тя, надничайки към пакета.
Катенка нямаше какво да губи, търпението й беше се изчерпало. Тя се опита да не забелязва колана за жартиери, огромните гащи в телесен цвят или която и да било друга интересна част от гледката пред себе си.
— Подарък от… — Катенка огледа коридора, да не би някой да види, че прави подаръци — предпочитам да поговорим в кабинета ви.
Жената се намръщи, явно си спомни къде се намира и в какво е облечена.
— Един момент! — Тя изблъска Катенка от вратата и я затвори. Музиката спря. Вратата отново се отвори.
— Аз съм Агрипина Бекбулатова — представи се тя и протегна едрата си ръка. — Имах нужда да дремна малко. Моля, седнете!
Катенка седна на червения диван, който още пазеше топлината на пищното тяло на завеждащата ръкописите. Агрипина беше сложила руж и ярко червило, беше облякла типична съветска синя рокля с дантела на деколтето и плохи отстрани на бедрата. Фризурата й също беше типична за жените на ръководни длъжности през брежневско време — тупирана и боядисана в бакъренокестенов цвят.
— Аз отговарям за събирането на мемоарите на партийните членове, за каталогизирането и запазването им в този архив, знаете това, нали? — попита важно Агрипина и седна на един мек стол.
— Агрипина Константиновна, благодаря, че ме приехте — каза Катенка.
— За мен е удоволствие — отвърна Агрипина с хладна грациозност и надменно търпение.
Катенка не знаеше още какво ще лъже, всяка лъжа криеше риск, защото всички в комунистическата върхушка се познаваха един друг, бяха учили заедно, после следвали заедно, бяха се изпоженили помежду си, живееха на съседни дачи, отглеждайки новото поколение златна младеж. Катенка чу как собственият й глас звучи различно.
— Агрипина Константиновна — заговори тя, — нося ви подарък от… Марико Сатинова. Познавате я, разбира се, нали?
Катенка стисна зъби, опитвайки се да прикрие вътрешното си напрежение.
— От Марико ли? — наведе леко глава Агрипина.
— Да.
— Познавам другаря Ираклий Сатинов — почтително промълви Агрипина. — Не отблизо, разбира се, но веднъж го срещнах на концерт в консерваторията, и по служба.
— Естествено — кимна Катенка. — Но не познавате Марико, така ли?
Агрипина поклати глава.
— И тя ми праща подаръка?
— Да, да, за да ме представи на вас. Тя е чувала много за вас, за преданата ви и важна работа с баща й, другаря маршал.
Ноздрите на Агрипина трепнаха, тя изпъна рамене, изпъчи гърди и сякаш се изду от гордост.
— Другарят Сатинов спомена моето име?
— О, да. Аз съм приятелка на семейството и той ми е говорил за вас как сте му помогнали за написването на мемоарите. Каза, че не би се справил без вас.
— Да, легендарните другари Громико и Микоян, върху чиито книги имах щастието да работя, казваха, че техните спомени нямало да бъдат завършени без моето участие като редактор.
— Това никак не ме изненадва — каза Катенка, чувствайки как една успешна лъжа води до друга лъжа. — Другарят Сатинов ми каза: „Скъпо дете, иди при Агрипина Константиновна, тази талантлива редакторка, пазителката на свещената слава, тя ще те научи как се работи с мемоари…“
— Вие комунистка ли сте…?
— Екатерина Винская. Да, бях пионерка, после комсомолка и сега като историк пиша за ролята на другаря Сатинов в щурмуването на Берлин.
— Ах, толкова малко млади комунисти останаха, какво удоволствие е да се запозная с вас — каза Агрипина. Тя млъкна и изведнъж усмивката й изчезна. — Но защо другарят Сатинов не ми се обади? Той знае, че…
— Той е много болен — каза Катенка. — Рак на белия дроб.
— Чух. Но трябва да позвъня на дъщеря му, тази Марико, и да проверя… — Тя тръгна към телефоните върху бюрото.
— Чакайте, Агрипина Константиновна — спря я Катенка малко притеснено. — Марико днес е при него в… кремълската болница. Затова дойдох без уречена среща. Другарят Сатинов в миг на подобрение казал на Марико да ви донесе един подарък — вие трябвало да разберете, че е от него. — Тя потупа пакета.
— За мен ли е?
— Да.
— От Марико Сатинова и маршала? — Малките й очи се вгледаха в подаръка.
Агрипина се надигна от стола и посегна към пакета. Но Катенка не свали ръката си от него.
— Имате ли черновите от спомените на маршал Сатинов, ръкописа? — Катенка следваше наставленията на Максим.