Сигурно в този разкош има и мои парички, помисли си баронът, влизайки в малката стая, пълна с просители на доходни места. Там седеше самият Андроников, пушеше наргиле и целуваше по розовото вратле едно момче, облечено като паж, а до него се кипреше вътрешният министър. Барон Цейтлин никога не се беше унижавал пред никого — това беше едно от многото предимства да си богат. Но сега не беше време за гордост.
— Ей, разплискахте ми питието! Ама че обноски! — извика подир него един от просителите.
— Закъде сте се забързали, барон Цейтлин? — ехидно се подсмихна друг.
Но Цейтлин, мислейки единствено за дъщеря си, си пробиваше път през тълпата.
Озова се приклекнал до Андроников и министъра.
— А, Цейтлин, скъпи! — рече княз Андроников, чието лице беше гримирано и той приличаше на китайски евнух. — Целувчица, прасковке!
Цейтлин затвори очи и целуна Андроников по начервените устни. „Само заради Сашенка“, помисли си той.
— Прекрасен прием, княже.
— Прекалено е горещо — отбеляза князът мрачно и добави шепнешком — за тези, които са облечени, нали? — обръщайки се към пажа, който се изкиска. По червените копринени стени висяха снимки на министри, генерали и князе: имаше ли някой, който не дължеше нещо на Андроников? Аристократ с широки връзки, жълто журналистче, могъщ и злостен клюкар, Андроников беше всесилен и неотдавна дори беше катурнал военния министър.
— Ваше сиятелство, искам да ви моля за дъщеря ми… — започна Цейтлин, но го прекъсна една по-напориста просителка — кокалеста червенокоса жена с лунички и щраусово перо в брошката на копринения си тюрбан. Синът й искал да получи място в министерството на правосъдието, но вече пътувал с влака към фронта. Протопопов, вътрешният министър, преценил какво можеше да спечели от тази услуга, се надигна и хвана дамата под ръка.
Цейтлин не пропусна шанса си и се намести на освободеното място до Андроников, който наклони глава и сложи ръка върху прочутия си бял портфейл — жест, който означаваше „хайде да се договорим“.
— Скъпи княже, дъщеря ми Сашенка…
Андроников махна с меката си, окичена с пръстени ръка.
— В течение съм… дъщеря ти учи в „Смолни“… арестувана е тази вечер… И по всичко личи, че здравата е загазила. Не знам, не знам. Ти какво предлагаш?
— В момента е в „Крести“: можем ли да я измъкнем още тази вечер?
— По-кротко, сладурче! Късничко е за тази вечер, скъпи. Но нали не искаме да прекара три години в Енисейск до Полярния кръг?
Цейтлин получи сърцебиене при тази мисъл — скъпата му Сашенка не би оцеляла там! Андроников впи устни в устата на пажа. Когато си пое дъх, Цейтлин му посочи с поглед към тавана.
— Княже, искам да купя… вашия полилей — промълви той. — Винаги съм му се възхищавал…
— Той е много скъп на сърцето ми, бароне. Подарък от самата императрица.
— Наистина ли? Позволете да ви предложа достойна сделка. Да речем поне…
12
Компания на Ариадна за нощното й пътешествие от салона на баронеса Розен до нощния клуб „Аквариум“, а после и за вечерята правеше графиня Миси Лорис — весела блондинка, американка, женена за руснак. Миси отдавна молеше Ариадна да я представи на Распутин, който, както се говореше, фактически управлявал Русия.
Хванала ръката на Миси, Ариадна слезе от лимузината и мина през сумрачния безистен на „Гороховая“ 64, през един асфалтиран двор и нагоре по стъпалата на тухлена триетажна сграда. Вратата се отвори като по магически знак. Портиерът, явно бивш военен и агент на „Охранка“ — им се поклони.
— Вторият етаж.
Жените се качиха по стълбите до отворена врата с червено копринено перде. Червенобузест мъж в сини шевиотени панталони и тиранти, явно полицай, ги насочи навътре.
— Дами, оттук!
Тантуреста селянка в рокля на цветя взе палтата им и ги въведе в стая, където вреше и вдигаше пара голям сребърен самовар. До него, заровил ръце в коприна, чинчилови и самурени кожи, диаманти и бели пера от чапла, седеше Стареца, Григорий Распутин, облечен в лилава копринена риза, препасана с пурпурен пояс, затъкната в раирани панталони, обут с велурени ботуши. Лицето му беше обветрено, с лунички и бръчки, със сипаничав, гърбав нос и червеникавокафява брада. Косата, сресана на среден път, провисваше на немити фъндъци. Жълтите му очи огледаха Ариадна, без да мигнат, стъклените зеници сновяха насам-натам, сякаш не виждаха нищо.
— А, моята малка Пчеличка — рече той. — Елате тук! — предложи той ръката си на жените. Ариадна приклекна на коляно и целуна ръката му, а след нея Миси повтори церемонията. — Знам за какво си дошла. Върви в приемната. Моите гълъбици са вече там, Пчеличке. А ти си новичка. — Той прегърна Миси през кръста, погъделичка я и тя се изкиска. — Разведи я наоколо, Пчеличке.