— Да, в тези папки — ръката й, окичена с пръстени, посочи купищата пожълтели ръкописи, заемащи всеки сантиметър от стаята. — Нали разбирате, нашите известни другари диктуваха своите спомени на помощниците си или на мен лично, а после моя задача беше да редактирам книгата за публикуване според указанията на Централния комитет, изключвайки подробностите, които можеха да объркат читателите. Не всичко е влязло в окончателния вариант на мемоарите на маршал Сатинов, както и в мемоарите на другите наши лидери.
— Маршал Сатинов много държи да погледна тези епизоди… за да се запозная с вашата редакторска работа. Преди да се разболее тежко в последните дни, той заръча на Марико да ви предаде този подарък като още един израз на благодарност. — Катенка взе пакета в ръце. — У вас ли е ръкописът?
— Наистина трябва да позвъня в дома на маршала или да говоря с директора на архива…
— Както искате — промълви Катенка, — но тогава ще трябва да ви дам подаръка чрез директора.
Това реши нещата. Агрипина застана на колене и се наведе над купчините папки, така че Катенка отново трябваше да гледа жартиерите й, докато тя си мърмореше, прочитайки заглавието на всеки ръкопис.
Най-после победоносно вдигна спомените на Сатинов. Със зачервено лице и задъхана, тя се върна на стола и впери поглед в пакета.
Катенка чакаше Агрипина да й подаде папката, легнала удобно в скута й, но тя я гледаше изчаквателно, учудено вдигнала изскубаните си вежди. Катенка също я гледаше. Атмосферата в стаята се промени, замириса на буря.
— О, да, Агрипина Константиновна, за малко да забравя — най-после се обади Катенка. — Подаръкът от семейство Сатинови — тя й подаде тежкия пакет.
Агрипина засия, грабна го и извади отвътре огромно тристадоларово шише „Шанел № 5“.
— Любимият ми! — възкликна Агрипина, прегръщайки шишето. — Как си е спомнил маршалът?
— Мога ли да погледна ръкописа? — попита Катенка.
— Само тук, в моя кабинет — отвърна Агрипина. — Има само няколко откъса, които не бяха публикувани. Никой друг освен мен не ги е чел.
Когато пое топчето хартия, Катенка усети неприятно предчувствие.
— Вдигнете краката си на дивана — рече Агрипина. — Наслаждавайте се на прохладния въздух от вентилаторите и на музиката на Глинка. Можете да си водите бележки.
Катенка бързо прелисти страниците. Повечето й беше познато от помпозните спомени на Сатинов. Празно губене на времето. Но докато Агрипина пръскаше по китките, по врата и дори зад ушите си от безценния нектар на мадам Шанел, тя намери нещо, от което сърцето й заби лудо.
21
Моят разговор с Й. В. Сталин, януари 1940 г.
Спомени на Ираклий Сатинов
Една нощ, около два часът след полунощ, работех в кабинета си на Стария площад, когато телефонът иззвъня и Поскрьобишев ми съобщи, че другарят Сталин е изпратил кола и ме кани на „близката дача“.
Сталин ме обичаше. Вече два пъти ме беше канил на дачата да докладвам за работата си. Бяхме сключили пакта за ненападение с нацистка Германия, но всички разбирахме, че ще има война и при това скоро. Партията ми възложи да отговарям за създаването на нови танкове и артилерийски оръдия за Червената армия. Затова поредната среща не ме безпокоеше, макар че когато човек отиваше да докладва при Сталин, никога не знаеше как ще завърши това.
Беше минус двайсет градуса, истинска студена зима. Пътувахме по Можайското шосе, после свихме по път през гора от дъбове, борове, кленове и брези. Охраната личеше ясно на фона на снега.
Минахме през два пропуска и се озовахме пред дачата, където Сталин живееше постоянно. Това беше скромна двуетажна къща, наскоро боядисана в защитен цвят, в случай че започне война.
Посрещна ме сътрудник от охраната, който ме въведе вътре. Оставих палтото си на закачалката. Кабинетът на Сталин беше наляво, отрупан с книги и списания, но той самият в сива рубашка и ботуши излезе от вратата вдясно, където беше библиотеката.
— Добър вечер, бичо. — Той винаги ме наричаше бичо, което значи „момче“ на грузински. — Влизай, хапни и пийни нещо. Вечерял ли си?
Разбира се, че бях вечерял, но в онези години всички работехме нощем, както беше свикнал да работи Сталин.
— Другарят Берия е вече тук, скоро ще дойдат и другите — добави Сталин.
Влязох след него в голяма стая с плакати на киноартисти. До огромната маса имаше малка масичка с ястия и чинии — всички се обслужваха сами. До масата с чаша вино в ръка стоеше Берия. Той ме поздрави на грузински. Със Сталин ставахме трима грузинци в заснежена Русия!