Выбрать главу

— Благодаря ви — успя да каже на Агрипина.

— Поздравете маршала и неговата дъщеря; благодаря им, че не са ме забравили.

— Да, разбира се. — Катенка вече тичаше към асансьора.

Едва сдържайки сълзите си, тя почака няколко минути, но асансьорът не дойде. Изведнъж усети, че не е сама. Същият пъпчив архивар, с когото се качи до четвъртия етаж, стоеше до нея, облегнат на своята количка с папки, и си тананикаше. После се прокашля.

— Този асансьор е развален. Трябва да използвате служебния.

На Катенка й направи впечатление думата „трябва“, но беше толкова разстроена, че не й обърна внимание. Той продължи да си тананика, докато вървяха по коридора към един по-мръсен и ръждясал асансьор със стърготини и парчета картон по пода, който, скърцайки, започна да се спуска.

Какво ще каже Роза? Обзе я отчаяние. Сатинов повече няма да я приеме, Марико няма да я пусне да прекрачи прага. Тя никога няма да открие Карло.

Асансьорът най-после рязко спря, но не на първия етаж във фоайето, а някъде под земята. Архиварят задържа вратата.

— Моля.

— Но това не е моят етаж — възрази Катенка.

Той се огледа.

— Имам за вас едни документи.

— Съжалявам — Катенка изведнъж се изплаши, — аз не ви познавам. И трябва да…

Тя натисна копчето за първия етаж, но мъжът държеше вратата.

— Аз съм Аполон Шчеглов — представи се той, сякаш очаквайки тя да знае името му, което означаваше „щиглец“.

— Закъснявам, трябва да вървя — настоя Катенка, отново натискайки копчето.

— По-добре пей хубаво като щиглец, отколкото лошо като славей — цитира той баснята на Крилов.

Катенка впери поглед в него.

В усмивката на Шчеглов просветнаха два златни зъба.

— Помните ли кой ви каза това? — попита той. — Нека да ви подскажа — Цфасман и джазовите котки.

Разбира се, това беше странната фраза на Кузма за довиждане.

— Ние, архиварите, се познаваме. Ние сме нещо като таен орден. Хайде — промълви той, повеждайки я по ярко осветения коридор. — Това е едно от най-безопасните места на света, Катенка, ако позволите да ви наричам така. Тук се пази нашата национална история.

Все още неспокойна, Катенка го последва. Стигнаха до бяла стоманена врата, каквито има в подводниците или в атомните укрития. Шчеглов завъртя голямото хромирано кормило, отключи три отделни ключалки и набра код на електронно устройство. Вратата се отмести, плъзна се и се отвори; беше дебела около половин метър.

— Тази врата може да издържи на ядрен взрив. Ако американците пуснат водородна бомба, в Москва ще останем живи само ние с вас, президентът в Кремъл и генералите в генералния щаб.

Трябваше да бъде отворена още една бронирана врата като първата. Катенка погледна зад себе си. Чувстваше се ужасно — ами ако Кузма е бил заловен, след като й е дал документите, и КГБ го е принудило да я подмами тук?

Продължавайки да си тананика, Шчеглов влезе в малък кабинет встрани. Бюрото беше отрупано с купчини папки, а широката маса отпред беше застлана с цветна релефна карта с долини, реки и къщи, населени с железни войничета, оръдия, знамена и коне, всичките добре боядисани.

— Направил съм и съм оцветил всичко сам. Искате ли да ви ги покажа? Бързате ли?

Катенка още никога в живота си не беше бързала толкова. Сатинов умираше, отнасяйки тайната на Сашенка със себе си, и тя трябваше незабавно да се срещне с него. Ами ако този „архивен плъх“ разполагаше с нужните й документи? Тя знаеше, че тук, долу, се пазят строго секретни, закрити документи, неслучайно той я докара тук. Реши да го прикотка.

— С удоволствие ще разгледам вашите войници играчки — рече тя.

— Не са играчки. Това е историческа възстановка — възрази той, — точна във всеки детайл, дори до амунициите и киверите на драгуните. Вие сте историчка, ще отгатнете ли коя е битката?

Катенка обиколи масата, докато Шчеглов възбуден подскачаше наоколо.

Тя видя от едната страна Наполеоновата армия, а от другата — руските гвардейски полкове.

— Това, разбира се, е 1812 година — бавно каза тя. — Това трябва да е редутът на Раевски, това тук — войските на Барклай де Толи, това е корпусът на княз Багратион, когато се сблъскват лице в лице с френските маршали Мюрат и Ней. А ето го и самия Наполеон. Битката при Бородино! — победоносно заключи Катенка.

— У-ра! — извика той. — Сега нека да ви покажа къде държим документите. — Той отвори още една стоманена врата към подземна зала с метални шкафове със стотици хиляди номерирани папки.

— Много от тях ще останат засекретени и след нашата смърт. Това е трудът на живота ми и аз не бих ви показал нищо, ако смятах, че това застрашава сигурността на нашата родина. Но вашето разследване е само бележка под линия, макар и много интересна. Седнете, моля, на бюрото ми, сега ще намеря вашите материали.