Катенка тичешком излезе от архива на площад „Маяковски“ и се втурна към едно такси. Потеглиха надолу към „Грановски“. Изгаряйки от нетърпение, тя натисна едновременно пет звънеца, вратата забръмча, отвори се и тя хукна нагоре към апартамента на Сатинов. Вратата пак беше открехната, но когато влезе, Марико стоеше насред антрето под кристалния полилей.
— Марико, аз зная какво ще кажете, но маршалът трябва да научи какво съм открила. Той ми е помагал на всяка крачка, без да го съзнавам. Зная, че сега ще иска да говори с мен.
Катенка млъкна, опитвайки се да си поеме дъх. Марико не я изхвърли, нито каза нещо и Катенка, която не се беше вглеждала истински в нея, забеляза, че тя за пръв път не е ядосана. Смуглото й издължено лице изглеждаше безкрайно уморено.
— Влезте — спокойно каза тя. — Можете да го видите.
Тя тръгна по коридора и отмина дневната. Катенка я последва, надничайки нетърпеливо напред.
— Влезте.
Сатинов лежеше в леглото, подпрян с възглавници, със затворени очи. Лицето, косата, устните му бяха придобили пепеляв цвят. До леглото стоеше сестра, която се грижеше за кислородната бутилка и маската, но щом ги видя, кимна и излезе от стаята.
Катенка, която искаше да зададе толкова много въпроси, изведнъж се обърка. Сатинов дишаше шумно и неритмично, гърдите му ту се надигаха изведнъж, ту не дишаше в продължение на секунди. От усилието и страха той се потеше. Катенка знаеше, че трябва да изпитва съжаление към умиращия човек, но изпитваше само гняв и раздразнение.
Как може да й се измъкне по този начин? Как може да е толкова жесток и да остави Роза, без да каже какво се е случило с майка й?
Катенка погледна Марико, а тя й посочи ниското столче до леглото.
— Можете да му говорите — каза Марико. — Една-две минути. Той питаше за вас. Мислеше за вас и за вашето проучване. Затова ви позволих да влезнете.
— Чува ли ме?
— Да, струва ми се. Понякога движи устните си. Каза нещо за майка ми, но трудно му се разбира. Докторите казват… Не сме сигурни…
Марико се облегна на вратата, изпъна гръб и разтърка лицето си. Катенка стана, надвеси се над леглото, после отново се обърна към Марико.
— Говорете, говорете — каза й тя.
Катенка взе ръката на Сатинов.
— Аз съм Катенка. Вашата изследователка. Казвам „вашата“, защото през цялото време вие държахте картите и ме насочвахте накъде да вървя… Ако ме чувате, дайте ми знак. Можете да ми стиснете ръката или просто да мигнете. — Тя изчака, но той само пое дълбоко дъх, цялото му тяло потрепери и отново се успокои. — Зная, че сте обичали Сашенка и Ваня, че сте допуснали чудовищна грешка, и зная, че сте спасили децата им. Но какво е станало със Сашенка? Какво сте видели? Моля ви, кажете ми как е умряла.
Не последва никаква реакция. Катенка си даде сметка, че този старец е образец на двусмислено поведение. Той й помагаше и я подкрепяше, но същевременно я подвеждаше и й пречеше, също както беше предал Сашенка и спасил децата й. Тя го съжаляваше, но и никога не се беше ядосвала повече.
Няколко минути той лежа спокойно, после дишането му се затрудни, ръцете му се вкопчиха в завивката. Влезе сестрата, сложи му кислородната маска, би му инжекция и той отново се успокои.
— Сега ще дойдат братята ми — каза Марико. — Те си почиват оттатък. Цяла нощ не сме спали.
Катенка стана и тръгна към вратата.
— Ужасно съжалявам — извини се тя. — Благодаря ви, че ме пуснахте… Жалко, че не доведох Роза… Исках да го питам за толкова неща.
Тя се обърна към леглото, надявайки се той да я повика. В този момент чуха гласа му. И двете се втурнаха към леглото. Сатинов леко мърдаше устни.
— Какво казва? — попита Катенка.
Марико го хвана за ръката и го целуна по челото.
— Татко, аз съм Марико, тук съм при теб, скъпи татко.
Той отново беззвучно раздвижи устни. След малко те спряха да се движат, в стаята влязоха братята на Марико, а Катенка се измъкна тихо.
Навън Максим пушеше, облегнат на мотора. Катенка се озова в прегръдката му, където миришеше на кожа и цигарен дим. Зарадва се, че той е тук.
— Умира ли? Ужасна гледка. Но ти направи каквото можа…
— Край. Повече нямам сили. Ще позвъня на Роза, ще си подредя бележките и ще я свържа с когото иска.
— Какво ще правиш сега?
— Ще се върна вкъщи. Искам да се видя с приятелите си, а едно момче ме кани да ходим на море. Може би е за добро, че няма да научим как е умряла Сашенка. Баща ми беше прав. Не трябваше да приемам тази работа. Връщам се към Екатерина Велика.
— Но ти отлично се справи — успокои я Максим. — Катенка, моля те, ела да работиш при мен във фондацията. Заедно можем да постигнем много.