Тя отрицателно поклати глава.
— Не, благодаря. В тази история няма нищо положително, това е жива рана. Историята може да е стара, но раната кърви, а мъката е безутешна. Не, разравянето на стари гробове не е за мен. Много е болезнено. Довиждане, Максим, и благодаря за всичко.
Тя избърса очи и понечи да си тръгне.
— Катенка! — извика Максим след нея.
Тя се обърна.
— Катенка, мога ли да ти се обаждам понякога?
24
Но Катенка се предаде пред убедителните аргументи на Павел Гетман.
— Не можете просто така да зарежете всичко и да си тръгнете — изръмжа той, когато тя се обади, за да му каже, че е направила всичко, което е по силите й, и приключва работата си. После той добави с по-тих глас: — Ами майка ми? Тя толкова ви обикна. Ние ви молим да направите едно последно нещо за нас. Приемете го като лична услуга за Роза.
Три дни след този разговор Катенка и Роза летяха за Тбилиси с няколко телохранители на Павел, които ги закараха право в живописното кафене в старото, обрасло с лози, имение.
— Лала — обърна се Катенка към старата дама. — Доведох един човек да се види с вас.
Лала Луис, с обичайната чаша грузинско вино в ръка, се надигна в леглото и впери поглед във вратата.
— Тя ли е? Сашенка? — попита Лала.
— Не, Лала, но е почти Сашенка. Това е Роза Гетман, дъщерята на Сашенка, която вие наричахте Снежанка.
— Ох — Лала въздъхна и протегна напред ръце. — Ела по-близо. Много съм стара. Седни на леглото. Нека те погледам. Нека видя очите ти.
— Здравей, Лала — произнесе Роза с треперещ глас, — минаха повече от петдесет години от последната ни среща.
Катенка гледаше как Роза, облечена елегантно в бяла блуза, синя жилетка и кремава пола, с посивяла коса с малко старомодна прическа, бавно пристъпи напред, оглеждайки се наоколо. Тя като че ли се поколеба за миг при вида на протегнатите ръце на старицата, но после се усмихна и сякаш позна Лала.
Лала взе ръцете на Роза и не само ги стисна с все сила, но и ги раздруса. И двете мълчаха, но от мястото си Катенка видя как раменете на Роза потрепват, а по лицето на Лала се стичат сълзи. Изведнъж се почувства излишна и погледна през прозореца навън. Обгърнаха я звуците и уханията на Тбилиси — песента по улицата и ароматът на ткемали, лаваш, кафе и цъфтящи ябълки.
Това е последната сцена от драмата, каза си Катенка. Изпълни молбата на Павел: събра двете жени, като причини на себе си голяма болка. Сега ще се върне вкъщи, при татко и мама и при Андрей.
Лала галеше Роза по лицето.
— Скъпо дете, толкова мечтаех да видя майката ти. Трябва да ти разкажа всичко за нея, защото няма друга такава. Погледни, това е нейна снимка като ученичка в „Смолни“. Виждаш ли? Обикновено я прибирах аз с кабриолета на барона или с автомобила му, както се казва днес. Самуил, барон Цейтлин, е твоят дядо, когото ти никога не видя, но той знаеше всичко за теб. Не минаваше и ден, без да мислим за теб и за брат ти Карло. Като дете ти толкова приличаше на майка си — в детството си тя беше руса като ангелче; но ти имаш теменужените очи на баба си Ариадна. Ох, скъпо дете, представяш ли си, аз, едно обикновено момиче от Англия, изживях дълъг живот, видях падането на самодържавието, видях как на власт дойдоха варварите, а сега виждам теб тук — направо не мога да повярвам.
— Аз вече не съм дете — засмя се Роза. — Вече съм на петдесет и девет.
— Много по-млада от мен! — отвърна й Лала. — Помниш ли дните, които прекарахме заедно…
Роза кимна.
— Да, струва ми се… Помня как те видях в бюфета на гарата. Ти носеше любимите бисквити на Карло. Помня как излязохме и те държахме за ръцете и после…
— През това време и аз едва оцелявах — продължи Лала. — Бях изгубила моята скъпа Сашенка и твоя дядо. А после бях възнаградена с няколко толкова щастливи дни с теб и Карло. Когато ви предавах на новите ви родители, мислех да сложа край на живота си. Спираше ме само мисълта, че някой от скъпите ми хора може да се върне. И знаеш ли, върна се онзи, когото най-малко очаквах.
— Лала — прекъсна я Катенка, опитвайки се да не пречи, но изгаряше от любопитство, — само Сталин е могъл да спаси живота на Самуил. Никога ли не сте се замисляли защо го е направил?
Лала кимна.
— След смъртта на чудовището цялата страна беше в траур. Някои заводи спряха работа. Но аз се зарадвах. Самуил вече беше много болен. Попитах го: „Сега можеш ли да ми кажеш защо те освободиха?“ Той отвърна, че не знае със сигурност, но през 1907 година бил дал убежище и сто рубли на един сипаничав грузински революционер. Пуснал го в портиерната на къщата си тук, в Тбилиси, когато полицията го търсела. По-късно разбрал, че това е Сталин, а Сталин никога не забравял стореното му добро или зло.