Лала погледна към Роза, чиито ръце продължаваше да държи. От време на време ги вдигаше и целуваше. — Сега ще умра спокойна — промълви тя.
— Ти си единствената ми връзка с моята майка — рече Роза. — Знаеш ли, в детството си почти мразех родителите си. Те бяха ме изоставили, а аз никога не разбрах защо. Не можех да си представя какво лошо съм сторила, за да се откажат от мен. Въпреки това непрекъснато мислех за тях. Понякога сънувах, че са умрели; често гледах Голямата мечка на небето, защото помнех, татко ми беше казал, че винаги ще е там. Едва когато пораснах, осъзнах, че с тях се е случило нещо ужасно и не са имали друг избор, освен да ме оставят. Но през целия си живот не можех да ги оплача.
Роза се обърна към Катенка.
— Ти свърши чудесна работа, скъпа. Благодаря ти от все сърце. Ти промени живота ми. Но зная, че искаш да се върнеш у дома, на летището те чака самолетът на Паша, за да те закара във Владикавказ. Можеш да заминеш когато поискаш.
Катенка се разцелува с Роза и Лала и тръгна към вратата, но се спря.
— Още не мога да си тръгна — промълви Катенка, връщайки се. — Може ли да остана да слушам? Боя се, че се увлякох повече, отколкото трябваше.
Роза скочи и я прегърна.
— Разбира се, толкова се радвам. Толкова те обикнах. — Тя отново седна на леглото.
— Лала, благодарение на Катенка научих за теб и за моите родители. Но моля те, разкажи ми за Карло.
Лала отпи глътка вино и притвори очи.
— Той беше най-сладкото дете, приличаше на малко мече с прекрасни кафяви очи… толкова обичлив, толкова гальовен. Галеше ме по лицето и ме целуваше по носа. Денят, когато трябваше да го вземат, беше най-ужасният в живота ми. Намирахме се в детския дом „Берия“ — представи си детски дом, наречен на този човек? Предишния ден бях видяла как те взимат семейство Либергарт. Разбирах, че са интелигентни хора, евреи, професори, но ти така се съпротивляваше, риташе и викаше, че аз после плаках с часове. Бих те оставила при мен, ако имах възможност. Но Сатинов каза: „Мъжът ти няма да се върне; и теб могат да те приберат някой ден и какво ще стане с децата тогава? Не, трябва да ги настаним в стабилни, любящи семейства.“ На следващия ден дойдоха семейство селяни от Северен Кавказ. Бяха колхозници, руснаци с казашка кръв, но толкова първични — пристигнаха в Тбилиси с каруца, докараха на пазара зеленчуци от колхоза. Необразовани и груби, в косите слама. Но нямаше място за съмнения. И без това толкова ни беше провървяло, че Сатинов беше уредил цялата работа. Карло беше толкова чувствителен. Трябваше да му даваме неговите бисквити, защото захарта му падаше и можеше да колабира. Вечер го галехме и целувахме най-малко единайсет пъти, за да заспи, както ми каза бавачката Каролина. Когато го взеха, аз се свлякох на земята, обезумяла от мъка, и сигурно съм припаднала. Не си спомням много от случилото се след това, но знам, че дойде лекар. Бях неутешима…
Катенка изведнъж усети вълнение. „Сатинов беше уредил цялата работа.“ Разбира се, как можа да забрави! Какво беше казал на втората им среща? „Името ви Винская ли е? Как получихте тази работа? Да, академик Беляков с право ви е избрал измежду своите стотици студенти.“ Тя си спомни как я раздразни това, защото имаше чувството, че той си играе с нея. Но той не си играеше. Намекваше й за нещо. Колко наивна е била. Съобщението на Гетманови се беше появило в бюлетина на факултета, но се оказа, че тя единствена има необходимата квалификация за тази работа, дори без да е кандидатствала за нея. Академик Беляков я заговори в библиотеката и й каза: „Работата е за вас. Другите кандидати са неподходящи.“
— Защо поканихте именно мен? — попита тя Роза. — Интервюирахте ли други кандидати?
— Не — отвърна тя. — Първо изпратихме писмо до маршал Сатинов. Това беше единственото име, което знаех. Единствената връзка. Той отказа да ни помогне с обяснението, че нямал нищо общо. Настоя, че ни е нужен историк, и ни свърза с академик Беляков, който публикува съобщението.
— А какво ви каза Беляков?
— Че имало много кандидати, но ти си най-подходящата и е излишно да се срещаме с други.
Катeнка стана, съзнавайки, че Роза и Лала я гледат с учудване. Сърцето й биеше лудо: само Сатинов е знаел имената на осиновителите, помисли си тя. Това означаваше ли, че знае нещо и за нея самата? Ако е така, след като е получил писмото на Роза, той е позвънил на своя приятел академик Беляков и му е казал: „Когато едни милионери поискат да наемат студент за свое семейно разследване, препоръчай им Винская.“ Тя търсеше Карло в архивите, а той е бил толкова близо.