— Трябва да вървя — каза Катенка на Роза, вече застанала на вратата, и изтича надолу по стълбите. — Трябва да говоря с баща си.
25
— Искахме да си имаме дете — рече Баба, когато всички се събраха в бедната дневна на къщата със сините кепенци.
Катенка огледа познатата стая в къщата, където беше израснала. По лицата на всички беше изписано страдание и за това тя носеше вина. Баба й в пеньоар на цветя, с червена забрадка на главата седеше с тревожно лице насред стаята на издънения, вехт фотьойл. Катенка никога не я беше виждала толкова разстроена. Сприхавият й и вечно мърморещ дядо крачеше из стаята и ръсеше ругатни по неин адрес. Но най-много се тревожеше за баща си.
Доктор Вински пристигна на летището направо от поликлиниката, за да я посрещне. Когато видя скъпата си дъщеря, той я прегърна и разцелува.
— Толкова се радвам, че вече си вкъщи — рече й той. — Светлината на моя живот! Всичко наред ли е? Добре ли си, съкровище?
Тя се вгледа в неговото умислено и сериозно лице, толкова красиво с тази трапчинка на брадата, и осъзна, че е бомба със закъснител, която всеки момент ще се взриви.
— Нещо случило ли се е? — попита той.
Тогава тя му разказа цялата история.
Той мълча известно време, после си запали цигара. Катeнка чакаше напрегнато, но той не възрази. Просто продължи да пуши и да мисли.
— Татенце, кажи ми, трябваше ли да мълча? Може би трябва да забравим?
— Не — отвърна той. — Ако е вярно, аз искам да намеря своята сестра. Искам да зная кои са истинските ми родители. Но това нищо няма да промени. Аз знам кой съм. Тези хора винаги са ме обичали и винаги ще си останат мои родители, а аз — техният обичан син. Но новината може да ги съкруши, а оттам и мен самия. Нека поговоря с тях.
През останалата част от пътя до къщи двамата мълчаха. Когато влязоха в Безнадьожная, Катенка трябваше да се радва, че си е у дома. Но сега родното село й се видя друго; къщата й се стори променена; като че ли всичко е било разбъркано и събрано отново по много различен начин.
Отначало старите отричаха, твърдяха, че не знаят нищо, че това е грешка. Катенка била си го измислила, твърде увлечена от историята на Сашенка, дотолкова, че си е изгубила ума.
— Сякаш нож се заби в сърцето ми — каза Баба. — Лъжа и клевета! Как можахте да го измислите!
Дървеницата беше бесен.
— Нима не сме ви обичали? Или сме били лоши родители? Ето как ни се отплащате — да твърдите, че сме никои за вас! — Той се обърна към Катенка. — Защо хвърляш такава клевета в лицето ни? Срамота, Катенка! Това да не е някой номер, някоя шега на онези богати евреи от Москва?
Катенка се разкъсваше от болка и съмнения. Тя погледна баща си. Никога не беше виждала лицето му толкова измъчено.
После се намеси майката на Катенка.
— Скъпи родители — заговори тя, — вие сте ми като родители и аз знам, че Валентин ви обича повече, отколкото можете да си представите. — Тя се обърна към съпруга си. — Скъпи, кажи им какво чувстваш. Кажи им го сега.
— Татко, мамо — започна той, коленичил в краката на старата селянка и взел ръцете й. — Вие сте моите родители. Вие завинаги ще бъдете любимите ми мама и татко. Ако сте ме осиновили, това нищо няма да промени. Аз съм ви обичал винаги, а от вас не съм видял друго освен любов и доброта. Аз зная кой съм и винаги ще бъда малкото момче, което обичате, откакто се помня. Ако не ми кажете нищо, аз ще ви разбера. По онова време хората са предпочитали да не говорят за такива неща. Но ако ни разкажете истината, ние ще ви изслушаме и няма да спрем да ви обичаме.
Думите му дълбоко трогнаха Катенка; тя погледна лицето на Баба и видя, че то се е поуспокоило. Старците се спогледаха, после баба й мръдна рамене.
— Нека аз да разкажа историята — рече тя на мъжа си.
— Лъжи, само лъжи — повтаряше дядото, но вече по-въздържано.
„Някои тайни се пазят толкова дълго, помисли си Катенка, че накрая започват да изглеждат като небивалици.“
Дървеницата размаха кокалест пръст към жена си.
— Разкажи, щом искаш.
Той седна на дивана и запали цигара.
— Хайде, мамо — подкани я доктор Вински и също запали. Той стана, наля малко чача в чашка и й я подаде. — Искам да зная истината, каквато и да е тя.
Баба си пое дълбоко дъх, гаврътна чашката и оглеждайки стаята, разтвори ръце.
— Бяхме женени от осем години, а нямахме деца. Господ не ни даваше дечица. Макар да бях истинска комунистка, отидох при свещеника за благословия; ходих и при врачката в съседното село. Пак нищо. Дървеницата не желаеше да го обсъждаме… Един ден чух в канцеларията на колхоза, че от Москва е дошъл голям началник да инспектира нашата нова тракторна станция. Той разговаря с колхозниците и пожела да говори и с нас. Това беше другарят Сатинов.