— Значи сте го познавали? — попита Катенка.
— Да — отвърна Баба. — През 1931 по време на колективизацията и разкулачването той вече беше идвал в нашия край. Всички кулаци бяха депортирани, мнозина застреляха тук по селата, прибираха житото, имаше глад. Бяха ужасни времена. Нарочиха ни за кулаци. Трябваше да ни арестуват. Разстреляха всички други от този списък. Операцията ръководеше другарят Сатинов и не зная защо, но по някаква причина той се намеси и заличи имената ни от списъка. Ние му дължим живота си. Осем години по-късно, през 1939, той отново ни ощастливи. Попита ни дали искаме да осиновим едно тригодишно момченце. „Обичайте го като скъпоценен дар — каза той. — Отнесете тази тайна в гроба. Отгледайте го като свое дете.“ Един ден ни позвъниха от детския дом и ние отидохме в Тбилиси да вземем… едно момченце с кафяви очи и трапчинка на брадичката. Най-хубавото момченце на света.
— Ти беше наш син, наш роден син — обади се Дървеницата.
— Обикнахме те веднага, щом те видяхме — добави Баба.
— Търсили ли сте някога Сатинов? — попита Катенка.
— Само веднъж — Дървеницата се обърна към сина си. — Ти искаше да станеш лекар. В медицинския институт се влизаше трудно, а и никой от моето семейство не се беше изучил. Затова заминах за Москва, обадих се на другаря Сатинов и той те записа в Ленинградския университет.
— Когато беше малък — продължи Баба, — ти си спомняше някои неща. Плачеше за майка си и за баща си, за бавачката, за дачата и за пътуването. Имаше плюшено зайче, което обичаше толкова много, че започнахме да гледаме зайци в бараката в двора, а ти ги хранеше, даваше им имена и ги обичаше, както ние обичахме теб. Нощем те гушках и ти постепенно забрави за миналото и заобича нас. Толкова те обожавахме — как можехме да ти кажем… И това е самата истина. Ако сме сбъркали нещо, кажи ни.
Когато баща й целуваше родителите си, Катенка не можеше да гледа. Тя излезе навън на верандата да се радва на напъпилата зеленина на пролетта, на цъфналите храсти, на цвърчащите, гмуркащи се лястовици, на разпенените потоци и далечните снежни върхове на планините. Но не виждаше и не чуваше нищо — само любящото лице на баща си и баба си и дядо си, които плачеха неудържимо, по селски.
26
Тялото на Ираклий Сатинов лежеше в ковчег от лакиран дъб, тапициран с червен сатен, в хола в апартамента на „Грановски“. На статив до ковчега беше поставен негов портрет, какъвто Катенка не беше виждала преди: смел комисар на кон с маузер в ръка и с винтовка на гърба. Той предвождаше отряд червени казаци на бой по снежните равнини. Катенка си помисли, че този командир от червената кавалерия през гражданската война не е бил по-стар, отколкото е тя сега.
Два дни по-рано Марико беше позвънила на Катенка в дома й, за да й съобщи, че баща й е починал предишната нощ, и да покани децата на Сашенка да му отдадат почитта си.
Роза вече беше в Москва, затова Павел изпрати самолета си за Катенка и за баща й. Роза се вълнуваше като дете.
— Аз отново ще видя Карло — радваше се тя по телефона. — Не мога да повярвам. Не зная какво ще му кажа, не зная какво да облека. Дали баща ти е щастлив като мен?
Докато лежеше в леглото си същата нощ, Катенка си представяше срещата на брата и сестрата, колко биха се радвали Сашенка и Ваня и как точно щеше да стане срещата — кой щеше да се втурне в прегръдката на другия? Кой ще плаче и кой ще се смее? Стеснителният й баща ще се държи сдържано, а Роза пламенно ще го прегърне… Тя беше причината това да се случи; тя организираше срещата и искаше всичко да завърши като в холивудски филм.
Когато черното нощно небе избледня до синьото на зората, Катенка стана и изтича в дневната. Знаеше, че там на дивана ще намери баща си да пуши в полумрака. Той протегна ръце към нея.
— Още не си се приготвил! — учуди се тя.
— Няма да дойда — отвърна той. — Тук е моят дом. Тук е цялото ми семейство…
Тя седна до него.
— Не искаш ли да се видиш със сестра си? Сатинов толкова искаше да се срещнете. Миналото не може да се върне, но ако ти не дойдеш, това ще е победа за хората, които убиха майка ти и баща ти.
Баща й мълчеше.
— Моля те, татенце!
Той бавно поклати глава.
— Мисля, че достатъчно са ни манипулирали.
Полетът до Москва се стори на Катенка много тежък — тя се чувстваше толкова жалка и самотна сред този разкош на преоборудвания боинг на Паша. Ядосваше се на баща си, че я подведе, но същевременно уважаваше спокойната му решимост. Не спираше да мисли за жизнената трагедия на своите баба и дядо и всеки път виждаше това по различен начин — за всичко бяха виновни зли хора, които смятат, че имат право да си играят със съдбите на другите, а сега продължават да си играят с нейната.