Във вишневото кожено купе на кабриолета „Делоне-Белвил“ седеше сериозна млада жена със сърцевидно лице, с английски роман в скута, осветяван от газена лампа. На Одри Луис — мисис Луис за своите работодатели и Лала за любимата си довереница — й беше студено. Тя придърпа овчата кожа върху коленете си. Ръцете й бяха в ръкавици, носеше пухкава заешка шапка и дебело палто. Но въпреки това трепереше. Тя не обърна внимание на шофьора Пантелеймон, когато той се качи на мястото си, хвърляйки папиросата си в снега. Нито за миг не откъсваше очи от вратата на института.
— Побързай, Сашенка! — измърмори на себе си тя на английски. Погледна към месинговия часовник, вграден в стъклената преграда, разделяща шофьора от пътниците. — Малко остана!
Гърдите й се изпълниха с майчинско предчувствие — представи си как дългокраката Сашенка тича към нея през снега. Рядко майки вземаха децата си от института „Смолни“ и почти никога бащи. Но Лала, гувернантката, винаги чакаше Сашенка.
„Още няколко минути, детето ми — помисли си тя, — мое прекрасно, умно и сериозно дете.“
Блясъкът на фенерите през фината мрежа от скреж по тъмните прозорци на колата я пренесоха в детството й в Пегсдън, едно село в Хертфордшир. Не беше се връщала в Англия вече десет години и не знаеше дали изобщо някога пак ще види семейството си. Но ако беше останала там, никога нямаше да срещне любимата си Сашенка. Преди десет години беше приела мястото в дома на барон и баронеса Цейтлини и започна нов живот в руската столица Петроград. Преди десет години момиченце в моряшки костюм я поздрави хладно, огледа я изпитателно и подаде ръка на англичанката, сякаш й подаваше букет. Новата гувернантка почти не говореше руски, но приклекна и взе в дланите си нейната малка топла ръчичка. Момиченцето отначало плахо, а после по-силно се притисна към нея, накрая слагайки глава върху рамото на Лала.
— Мне завуд мисис Луис — рече англичанката на лош руски.
— Привет на очаквания гост, Лала! Аз съм наречена Сашенка — отвърна детето на ужасен английски. И това беше — мисис Луис оттогава беше „наречена“ Лала. Те се обикнаха от пръв поглед.
— Пет без две минути е — метално прозвуча гласът на шофьора в говорната тръба.
Гувернантката се наведе напред, откачи тръбата откъм нейната страна и рече в медния рупор на отличен руски (макар и с английска интонация).
— Благодаря, Пантелеймон.
— Какво душат фараоните тук? — попита той. Всички използваха този жаргонен термин за политическата полиция, жандармерията. Той се засмя. — Може би ученичките крият донесения за немците под престилките си?
Лала не възнамеряваше да обсъжда тези въпроси с шофьора.
— Пантелеймон, ще трябва да влезете вътре и да донесете куфара й — строго рече тя. „Но за какво висят тук жандармеристите“, чудеше се и Лала.
Момичетата винаги излизаха навреме. Мадам Буксхевен, директорката, наричана от възпитаничките си гранмаман, командваше института като прусашка казарма, обаче на френски. Лала знаеше, че гранмаман е любимка на вдовицата императрица Мария Фьодоровна и на управляващата императрица Александра Фьодоровна.
Един кавалерийски офицер и група гимназисти и студенти в униформи със златни копчета и фуражки минаха през портала, за да посрещнат своите любими. Когато видяха тримата жандарми, те се стреснаха, после продължиха напред, оглеждайки се плахо: какво търсеше политическата полиция в Института за благородни девици?
В очакване на дъщерите на господарите кочияшите, в дълги до земята шуби от овча кожа, с червени колани и шапки ушанки, пристъпяха от крак на крак и се грижеха за конете си. Те също наблюдаваха жандармите.
Пет часът. Двойната врата на Смолни се отвори и жълтата светлина огря стъпалата и алеята надолу към портала.
— Най-сетне! — Лала остави книгата настрани.
На площадката над стълбите в осветеното пространство се появи мадам Буксхевен, строга в черната си пелерина, шевиотена рокля с висока бяла яка. „Движи се сякаш на колелца като стража в швейцарска часовникова кула“, помисли си Лала. Осветеният бюст на гранмаман, широк като отбранителен вал, се виждаше въпреки разстоянието, а звънкото й сопрано можеше да счупи леда на разстояние от стотина крачки. Въпреки студа Лала свали прозореца и надникна навън с нарастващо нетърпение. Помисли си за любимия чай на Сашенка, който я чакаше в малкия салон, и за бисквитите, които купи специално от английския магазин. Кутията на „Хънтли и Палмърс“ беше сложена до нея върху винената кожена седалка.