Роза я чакаше на пистата на частното летище на „Внуково“, Паша стоеше до нея с двама телохранители, а зад гърба му в полукръг беше паркирана обичайната за олигарха кавалкада от черно бентли и два ленд крусъра с мъркащи мотори, готови да потеглят за Москва.
Когато съзря тъжното лице на Катенка, Роза протегна ръце.
— Не се тревожи. И аз съм разочарована, но мисля, че го разбирам. Много вода изтече. — Тя стисна ръката на Катенка. — Най-важното е, че намерих племенницата си, за която не съм знаела, че съществува. Имам теб, скъпа Катенка.
Те стояха така, сякаш бяха сами на света, докато Паша не целуна майка си по косата.
— Да тръгваме — рече той, придружавайки я до колата. — Всичко с времето си, мамо.
Докато затваряше вратата на Роза, той прошепна на Катенка:
— Това е разбираемо. Вината не е твоя, Катенка. Не виждаш ли? Те са чужди хора. Твоят баща не искаше да открие своето минало. То го откри.
Сега Катенка и Роза, новооткритата й леля, която вече успя да обикне, стояха ръка за ръка и чакаха реда си да се простят със Сатинов. Макар и без брат си, Роза беше настояла да се прости с човека, който толкова решително бе променил живота й, като веднъж го беше съсипал, а после самоотвержено го беше спасил; а сега със закъснение се разкайваше.
Останалите опечалени, мислеше си Катенка, са като странна пародия на времето от седемдесетте. Дебели жени в отеснели поли с огромни рижи тупирани фризури минаваха с мъжете си, набити апаратчици със замазани кичури коса върху плешивите темета, в кафяви костюми, окичени с медали. Но имаше и по-млади военни и няколко деца, сигурно внуците на Сатинов. Родителите им се опитваха да ги усмирят, да не се смеят и да не играят в такъв неподходящ момент.
Катенка и Роза пристъпиха, хванати за ръка, и надникнаха в ковчега. Противно на волята си, Катенка гледаше лицето на Сатинов с нежност въпреки всичките му игри. Смъртта и грижите на старателни гримьор и фризьор му бяха върнали мъжествената красота и сериозното достолепие на съветски герой от по-старото поколение. Четири реда медали кичеха гърдите му, везаните пагони на маршал на Съветския съюз блестяха; сивата му остра коса по тила стърчеше.
— Аз помня как съм си играла с него — каза Роза, докато гледаше маршала. — И наистина той беше мъжът от лимузината, който идваше пред училището в Одеса. — Тя се наведе към ковчега и целуна Сатинов по челото, но отстъпвайки, се спъна и Катенка едва я задържа.
— Няма ми нищо — промълви Роза. — Много ми се струпа наведнъж.
Катенка я заведе да седне и от мястото си Роза гледаше как децата тичат по дългия коридор, как се пързалят по колене по блестящия паркет. Катенка отиде в кухнята за чаша вода за Роза. Марико с двама мъже, очевидно грузинци, може би братята й, пиеха чай с лаваш.
— О, Катенка — каза Марико, — радвам се, че дойдохте. Искате ли чай или вино?
Марико изглеждаше уморена в черния си костюм, но Катенка забеляза, че беше някак подмладена и разхубавена.
— Утре ще го изложат за поклонение в Дома на Червената армия — гордо съобщи тя.
— Благодарение на вашия баща аз открих децата на Сашенка — обясни Катенка — и, няма да се досетите, благодарение на него научих, че Сашенка е моя баба. Представяте ли си!
Марико доведе Роза в кухнята. Роднините си тръгнаха и жените останаха сами. Марико наля чай.
— Знаете ли — промълви Роза, докато си пиеше чая, — аз си спомням как се пързалях по паркета в този апартамент.
— Вашият апартамент също ли беше в тази сграда?
— Не просто в тази сграда, това е същият апартамент. И досега виждам мъжете с лъснатите ботуши, купищата снимки и хартии на пода ей там, а ние се гушехме в една обляна в сълзи красива жена.
Катенка погледна към Марико, която за миг замълча: те с Роза бяха почти на една възраст, но бяха живели много различен, почти противоположен живот.
— Аз съм родена през 1939 — каза Марико, отпивайки от червеното вино. — Мисля, че са ни дали този апартамент приблизително по същото време. Никой не отказваше подаръците на партията — своеобразен тест за преданост… — тя преглътна с усилие и изви глава, — но никога не съм предполагала, че сме го получили по този начин. Не знам какво да кажа.
Роза протегна ръка и я сложи върху ръката на Марико.
— Толкова е хубаво, че се срещнахме. Ако нещата не се бяха случили по такъв начин, сигурно щяхме да израснем заедно.