— Да, жалко. Сигурно ви е тежко да се намирате тук… Не е лесно да научиш някои неща, не е било лесно и за баща ми.
— Той ми помогна — обади се Катенка, — но не искаше да науча това, което успях да изясня.
— Той искаше да намери децата на Сашенка — каза Марико, — но той отдаде живота си на Съветския съюз и партията. Искаше да ви помогне, но без да нарушава принципите си: боеше се някой да не научи за грешката му. Баща ми беше видял много трагедии през живота си, но мисля, че винаги е помнел Сашенка. Нея и семейството й. Сигурно всеки ден си е спомнял за тях.
— Но ние така и не разбрахме какво е станало с нея! — с горчивина възкликна Катенка. — Документите липсват. Само вашият баща знаеше тайната и той я отнесе в гроба си.
Нямаше какво повече да се каже. Марико стана, събра чиниите и чашите и ги сложи в мивката.
— Съжалявам за вашата загуба — промълви Роза.
Марико изтри ръцете си в кърпата.
— И аз… — но се спря изведнъж. — Благодаря, че дойдохте — рече накрая.
След малко Катенка и Роза слизаха по каменните стъпала на улицата, където чакаше бентлито на Паша. Шофьорът им отвори вратите. Историята е толкова объркана, толкова неблагодарна, помисли си Катенка, спомняйки си изпълнените с мъка думи на баща си от сутринта. Тя също ненавиждаше начина, по който историята си играе с човешките съдби.
— Катенка! — Тя вдигна глава. — Катенка! — Марико я викаше от площадката на първия етаж.
Входната врата още беше отворена и Катенка се затича по стълбите.
— Вземете това. — Марико мушна в ръцете й жълт плик. — Баща ми ме накара да обещая, че ще го унищожа. Но аз искам да е у вас. Дерзайте, Катенка, това е вашата история. Вашата и на Роза. Да не го загубите.
27
— Максим, имам нужда от помощта ти за последен път — каза Катенка по телефона, след като с Роза се върнаха в имението на Гетманови.
— Чудесно е, че чувам гласа ти — отвърна Максим. — Затъжих се за теб. Искам да ти покажа едно място сред природата. Най-хубавото място за размишления и разговори. Да дойда ли да те взема?
Половин час по-късно Катенка чу познатия рев на мотора му. Развълнувана и неочаквано зарадвана да го види, тя изтича навън и не след дълго те се носеха по новия черен асфалт, платен от олигарсите и министрите, собственици на дачи в околността, вече не паянтови дървени къщурки, а огромни имения и дворци, охранявани с вишки и високи дувари. Скоро Максим отби от пътя и пое по един черен път към гората.
Слънцето светеше през листата на брези, борове и липи. Катенка се радваше на бабуните по пътя и на чистия въздух след дългите часове, прекарани напоследък в самолети и прашни архиви. Накрая спряха на полянка до старомодна дървена къща. Катенка свали каската; озоваха се сред малинови и къпинови храсти.
— Какво красиво място — възхити се тя и разтърси косата си.
— Нося бородински хляб и сирене, за да хапнем, докато си говорим, и сок.
— Не знаех, че си такъв домакин — рече тя. — Впечатлена съм.
Максим се смути, но изглеждаше доволен. Той сложи храната върху тревата и седна.
— Е? Кой е пръв?
— Ти! — възкликнаха едновременно и двамата и се разсмяха.
— Не — каза Максим, — искам първо да чуя твоите новини и как мога да ти помогна. Е, как мина пътуването ти?
— Добре — отвърна тя, седна на тревата, радвайки се на играта на слънчевите лъчи по лицето на Максим. От топлината въздухът миришеше на смола.
Той отчупи от черния хляб, отряза от сиренето и й ги предложи.
— Как е твоят приятел там?
— А, разбирам защо питаше за пътуването.
— Не, не това исках да кажа. Просто бях…
— Любопитен? Той си е същият, но аз не съм сигурна дали ще остана там. След срещата с Роза и Павел, издирването на Сашенка… — тя се изненада колко напрегнато я слушаше той — нещата се промениха, всъщност аз се промених. Мисля да остана това лято в Москва. Може да продължа научната си работа или, ако си достатъчно мил с мен, дори да ти помогна във фонда…
— Чудесно! — Максим се усмихна толкова лъчезарно, че Катенка едва не се разсмя. Зарадва я реакцията му, но реши да не го показва. И без това е прекалено самодоволен.
— Както и да е — промени той темата, връщайки се към деловите въпроси, — какво ти даде дъщерята на Сатинов?
Катенка измъкна от якето си плика, разкъса го и извади стари архивни документи.
— Това са липсващите страници.
Строго секретно.
До другаря Й. В. Сталин;до другаря Л. П. Берия
Докладна записка за проведеното разследване по заповед на Централния комитет — от другарите Меркулов, Мелихов, Шкирятов — за непристойното поведение на спецобект 110 с номер 83, осъден на най-строго наказание на 21 януари 1940 г. Докладът е регистриран в архива на 12 март 1940 г.