— Не само тя — промълви той. — Всички те са тук, заедно.
28
Когато Максим докара Катенка пред имението на Гетманови, вече се свечеряваше — падаше онзи розов сумрак, когато Москва като че ли е осветена отдолу, а не отгоре. Тя се спря на стъпалата и му махна, докато той потегляше.
В къщата цареше необичайна тишина. Тя намери Роза в кухнята.
— Трябва да пийнеш чай с мед — заяви Роза, щом я погледна. Катенка разбра, че сигурно лицето й е изпръхнало, а очите — зачервени. — Седни.
Катенка наблюдаваше как Роза прави чая, слага мед и по две чаени лъжички коняк във всяка чаша.
— Изпий го — каза Роза — И двете имаме нужда да се ободрим. Не се безпокой за баща си. Аз чувствам, че го припирам. Знаеш ли, и досега пред очите ми е онова набито момченце с любимия му заек. Цял живот съм си го представяла такъв и изгарях от желание да го намеря — но, разбира се, ние вече сме чужди хора. Ще ми кажеш ли как да постъпя?
— Да, да, разбира се — отвърна Катенка, все още под впечатление на онова, което научиха с Максим — ужасяващата картина на смъртта на Сашенка. Изведнъж й се прииска да го сподели с Роза, да й разкаже всичко, да й съобщи как е умряла майка й, как се е случило и как е изглеждала, какво е видял Сатинов. — Имам да ви разкажа още нещо…
Катенка започна да вади от раницата си фотокопираните документи.
— Чакай — настоя Роза. — Преди да ги видя, искам да те попитам… Зная, че баща ми е бил разстрелян… но как е умряла майка ми?
— Тъкмо щях да стигна до това — промълви Катенка, но нещо я накара да прибере документите.
Тя си пое дълбоко дъх, готова да продължи, но пред очите й се появи Сашенка с белоснежна, осветена от електрическата светлина на прожекторите кожа; усети парещия лед по босите й крака и водата от маркуча, изгаряща голото й тяло до безчувственост, сгъстяваща се, втвърдяваща се, замръзваща… Във въображението й изплува ужасеният Сатинов, застанал пред Сашенка само минути по-късно. Ако се беше пречупил, ако не беше издържал останалите 122 разстрела със сталинска твърдост, и него щяха да го измъчват, докато не разкрие как е спасил децата на Сашенка…
Катенка усети нежния, но проницателен поглед на Роза върху себе си и се разколеба — имаше тайни, които трябваше да запази.
Вгледа се в умните, теменужени очи на Роза и усети напрежението, с което очаква да приеме и този удар. Катенка взе ръцете й.
— Както и другите. Разстреляли са я.
Роза не сваляше погледа си от нея, после се усмихна.
— Така си и мислех. Добре е да го зная. Но ти искаше да ми покажеш нещо?
Катенка набързо сложи докладната записка за разследването на причините за смъртта на Сашенка под купчината листа и отгоре излезе друг документ.
— Имам няколко документа, които ми даде Кузма, старият архивен плъх, включително и самопризнанията на майка ви. Започнах да го чета, това са двеста страници безумни разкази за тайни срещи с вражески агенти, за плановете й да убие Сталин, като напръска с цианид грамофона на дачата — само и само да даде на Сатинов време да настани вас с Карло в новите семейства. Но има нещо, което звучи странно. Мога ли да го прочета?
Обвиняемата Цейтлина-Палицина: През 1933 г. като награда за нашата вярна служба на партията ние с Ваня получихме разрешение да заминем да лекувам своята неврастения в Лондон. Посетихме известната клиника на „Харли Стрийт“ „Кушън Хаус“ („Дом възглавница“), където под прикритието на медицинско лечение се срещахме с агенти на британските тайни служби и със самия Троцки, който ни помоли да организираме убийството на другаря Сталин.
Следовател Могилчук: В „Кушън Хаус“?
Обвиняемата Цейтлина-Палицина: Да.
— „Кушън Хаус“ звучи странно дори на английски — обясни Катенка. — Аз направих справка. Никога не е имало такава клиника в Лондон. Сещаш ли се нещо?
Роза се разсмя.
— Ела с мен. — Тя хвана Катенка за ръката и я поведе нагоре към своята спалня. — Виждаш ли това? — попита тя.
— Кое? — попита Катенка.
— Виж! — посочи тя леглото. — Тук! — Роза вдигна една парцалива стара възглавница, толкова протъркана и проядена от молци, толкова избеляла от времето, че изглеждаше почти безцветна. — Това е Въглавничка, другарката от детството ми и единствената вещ, която взех в моя нов живот.
Тя я гушна като бебе.
— Виждаш ли, тя ме помни! — каза Роза. — Така майка ми ми казва, че ме обича, нали? Тя ми е пратила съобщение. Ако някога открия коя съм в действителност, да знам, че тя винаги ме е обичала.
Неочаквано в стаята възникна напрежение, Роза се обърна с гръб към Катенка и се загледа през прозореца.