— Вие ми се свят. Трябва нещо да хапна… — прошепна тя.
Той се изправи.
— Добре, принцесо, правим странен обрат, така ли? Припадък като в „Евгений Онегин“? — той рязко блъсна стола си и я хвана грубо за лакътя. — Сега с теб ще се заеме ротмистър Саган.
14
— Здравейте, мадмоазел баронесо — посрещна я офицерът в спретнат кабинет с мирис на талаш и пури по-нататък по коридора. — Аз съм ротмистър Саган. Пьотър Михайлович Саган. Много се извинявам за лошите обноски и зловонния дъх на някои от моите подчинени. Моля, седнете!
Той стана и огледа новата си арестантка: пред него стоеше стройно момиче с разкошна кестенява коса, с изцапана и измачкана униформа на възпитаничка от Смолния институт. На бледото й лице ярко се очертаваха червените и леко подпухнали устни. Тя стоеше смутена, с кръстосани на гърдите ръце и поглед, сведен към земята.
Саган, стегнат в син кител, с прибрани токове, се поклони, сякаш бяха на прием, и й предложи ръката си. Той обичаше да се ръкува с арестантите. От една страна, това беше начин „да премери температурата им“ и да покаже това, което генералът нарича „стоманата на Саган, скрита под неговата любезност“. Той забеляза, че ръцете на момичето треперят и че от нея вече лъха миризма на килия. Кръв ли имаше по ученическата й престилка? Някоя откачалка сигурно я беше нападнала. Но какво да се прави, тук да не е яхтклуб. Изисканите девици трябва да са по-предпазливи, преди да заговорничат срещу императора.
Той придърпа един стол и й помогна да седне. Първото му впечатление беше, че тя е невероятно млада. Но Саган обичаше да казва, че е „професионален таен полицай, а не бавачка“. Младостта, разглезеността и объркаността за него не бяха извинение. Макар да е някаква пионка, тя все трябва да знае нещо — в края на краищата беше племенница на Мендел.
Сашенка се строполи на стола. Саган със задоволство забеляза, че девойката е изтощена, и прецени каква да е необходимата доза съчувствие. Тя наистина беше само едно объркано дете. Но това също даваше интересни възможности.
— Сигурно сте гладна, мадмоазел. Искате ли да поръчаме закуска? Иванов! — На вратата се появи жандарм.
Тя кимна, избягвайки погледа му.
— Какво ще желаете, мадмоазел? — Иванов имитираше келнер с тефтер и молив в ръка.
— Да видим! — отговори вместо нея ротмистър Саган, припомняйки си какво пише в досието й. — Обзалагам се, че госпожицата желае горещо какао, препечен бял хляб с масло и хайвер, нали? — Сашенка кимна безмълвно.
— Е, хайвер не можем да предложим, но имаме какао, хляб и малко мармалад от Елисеевския магазин на „Невски проспект“. Става ли?
— Да, благодаря.
— Наранили ли сте се?
— Да.
— Нападна ли ви някой?
— Снощи, не беше кой знай какво.
— Знаете ли защо сте тук?
— Предявиха ми обвинение. Невинна съм.
Той се усмихна, но тя не го погледна. Ръцете й останаха скръстени на гърдите, тя цялата трепереше.
— Разбира се, че сте виновна. Въпросът е — колко виновна?
Тя поклати глава. Саган реши, че разпитът ще е много глупав. Иванов, с бяла престилка върху синята униформа, докара на количка закуската: хляб, мармалад и чаша какао.
— Както поръчахте, мадмоазел — рече той.
— Много добре, Иванов. Френският ви е чудесен. — Саган се обърна към арестантката. — Иванов напомня ли ви за келнерите от „Донон“, любимия ресторант на баща ви, или за „Гранд хотел“ в Карлсбад?
— Никога не съм била там — прошепна Сашенка, прокарвайки пръсти по подпухналите си устни, жест, който правеше, както забеляза той, когато е замислена. — Майка ми отсяда там, а мен и гувернантката ми ни настаняват в някой обикновен пансион. Но вие, разбира се, знаете това.
Тя отново замълча.
„Всичките са еднакви. Като се чувстват нещастни у дома, попадат в лоши компании“, помисли си той. Тя сигурно умира от глад, но той изчакваше кога ще попита дали може да закуси.
Вместо това тя изведнъж го погледна право в очите, сякаш видът на храната й върна силите. Студените сиви очи внимателно наблюдаваха ротмистъра. Светлите й ириси на точки — златисти точици върху сивото — под смръщените вежди изразяваха присмехулно любопитство.
— Така ли ще седите и ще ме гледате как ям? — попита тя, вземайки си парче хляб.
„Едно на нула за нея“, помисли си Саган. Кавалерът в него, потомък на прибалтийски барони и руски генерали, изпита желание да изрази възхищението си, но той само се усмихна.
Тя взе ножа, намаза хляба с масло и мармалад и изяде всичко до троха бързо и изискано. Той забеляза мили лунички от двете страни на носа й и сега, когато вече не кръстосваше ръцете си, разкошните й гърди. Колкото повече Сашенка се опитваше да ги прикрие, толкова повече те се хвърляха на очи. Саган си помисли, че като води разпита, трябва да се съобразява с подобни неща.