— Не е ли странен животът? Не бих говорил така, ако не се стремяхме към едно и също, Сашенка. Дори сигурно четем едни и същи книги. Аз обожавам Горки и Леонид Андреев. И Маяковски.
— Аз също обожавам Маяковски!
— Аз бях в кафенето „Скитащото куче“, когато той декламираше своите стихове, и знаете ли, плаках. Разбира се, не бях в униформа! Но да, просълзи ме смелостта и красотата в тях. Вие, разбира се, сте били в „Скитащото куче“, нали?
— Не, не съм била.
— О, жалко! — Саган се престори на изненадан и разочарован. — Предполагам, че Мендел не обича поезия.
— Аз просто нямам време да ходя по одимените кафенета — отговори тя мрачно.
— Бих искал да ви заведа — каза й той. — Но нали казахте, че обичате Маяковски? Любимото ми стихотворение е:
Не птици — скърцат чинии, багажи.
Измести бора содом бетонен.
Кривят се фавни многоетажни,
бардаци никнат във строй злововен.
Тя продължи разпалено:
Реквизиторе!
Подготви катафалките!
Вдовици в тълпата!
Малко са още вдовиците!
И пак поде Саган:
Не е молил никой
победа да бъде
на родината отредена.
На трохата безръка от обеда кървав
за какво й е, осакатена?!
Сашенка отмерваше ритъма с две ръце, пламнала от страстните думи. „Въплъщение на метежна младост!“ помисли си Саган.
— Гледай ти, а пък аз си мислех, че сте просто лекомислена гимназистка — бавно промълви той.
На вратата се почука. Влезе Иванов и подаде на Саган бележка. Той се изправи стремително и хвърли папките на бюрото, като вдигна облак прах.
— Е, това беше всичко. Довиждане.
— Връщате ме обратно в килията? Но дори не ме питахте нищо. — Сашенка изглеждаше разярена.
— Кога вуйчо ви Мендел Бармакид ви записа в Руската социалдемократическа работническа партия? През май 1916. Как успя да избяга? С шейна с елени, после с параход, с влак (впрочем с билет втора класа). Не се измъчвайте, другарко Полярна лисица, ние знаем всичко. Няма повече да си губя времето да ви разпитвам. — Саган се престори на леко раздразнен, макар че всъщност беше доволен от разпита. Беше получил от срещата им каквото искаше. — Но нашият разговор ми достави голямо удоволствие. Мисля, че скоро ще можем отново да си говорим за поезия.
15
Сашенка се загърна в палантина от полярна лисица и оренбургския шал, а главният надзирател й помогна да облече самуреното палто. Допирът с гладката му копринена подплата беше като потапяне във вана с топло мляко. Тя потръпна от удоволствие, без да слуша дърдоренето на сержант Волков за „политическите“ и „криминалните“, за швейцарския шоколад и одеколона „Брокар“.
На Сашенка й се струваше, че е прекарала в „Крести“ цяла вечност, а не само предишната нощ. И когато сержантът каза: „Нали видяхте, че не съм прост затворнически надзирател“, на нея изведнъж й се прииска да го прегърне. Той й подаде платнената торба с книгите.
Когато напусна затвора, й се стори, че са й пораснали крила. Надзирателите й се кланяха. Вратите се отваряха една след друга и светлината се приближаваше. Жандармите сръчно въртяха огромни ключове на обръчи, ключалките проскърцваха. Жандармът на бюрото дори й козирува. Всички бяха толкова доброжелателни, сякаш това беше последният й ден в института.
Кой ли ще я посрещне? Татко? Флек, семейният адвокат? Лала? Но преди да успее да се замисли, се озова в разтворените обятия на чичо Гидеон, който с танцуваща походка пристъпваше към нея, накланяйки се ту на една, ту на друга страна, сякаш земята се движеше под краката му. Той я уви в шубата си, брадата му гъделичкаше шията й, в радостта си той почти я подхвърли във въздуха.
— Ох, душичката ми! — изрева Гидеон, без да обръща внимание на жандармите. — Ето я! Хайде! Всички те чакат!
В този момент на Сашенка й се стори замайващо приятна миризмата на коняк и пури и тя с наслада вдишваше този аромат.
След килийния задух тя усети острия вятър на северната зима. Лимузината на баща й с вериги на гумите се плъзна към тях. Пантeлеймон, в червен сюртук със златни ширити, изтича да отвори вратата и Сашенка се строполи в тапицираното с кожа уханно купе със свежи карамфили в сребърната ваза. Ръцете на Лала я обгърнаха, а чичо Гидеон седна на предната седалка, глътна малко коняк от плоското метално шишенце и взе говорната фуния.