— Съгласна ли си, Ариадна?
Ариадна кимна и запали цигара. После и двамата се обърнаха към Сашенка.
— Сашенка, погледни ме в очите и се закълни тържествено.
Сашенка се вгледа в сините очи на баща си, а после погледна към майка си.
— Благодаря ти, татко. Обещавам, че никога няма да говоря за политика с Мендел и никога повече няма да се забърквам с нихилисти.
Цейтлин дръпна копринения шнур.
— Да, господин барон — отзова се Леонид. — Обядът е сервиран.
17
Един нисък мъж с пенсне, в твърде голям за ръста му овчи кожух и кожена ушанка стоеше на „Невски проспект“ и гледаше как трамваят се приближава с грохот. Беше тъмно и леденият режещ вятър шибаше вече зачервеното му и незащитено лице. Отляво се извисяваше огромната сграда на Генералния щаб.
Мендел Бармакид погледна зад себе си. Ченгето — призракът от тайната полиция, — мъж с мустаци и военна стойка, в зелен шинел, продължаваше да го следи. Обикновено ченгетата работеха по двама, но вторият не се виждаше. Мендел стоеше пред осветените витрини на Чернишов, един от по-евтините модисти на сестра му. Във витрината с манекени в модните за сезона кадифета и тюлове той видя собственото си отражение — джудже със сакат крак, дебели устни и късо подстригана брадичка. Не можеше да се каже, че гледката е привлекателна, но той нямаше време за сантименталности. „Невски“ беше почти празен. Температурата падаше — тази вечер беше минус двайсет и ченгетата пак го откриха, когато Петроградският комитет заседаваше в явочната квартира във Виборг. Само десет дни бяха минали, откакто избяга от заточението, и сега полицейските тъпаци се чудеха дали отново да го арестуват, или да не го закачат, за да ги заведе при други свои другари.
Трамваят спря със звън и дъжд от искри се посипа от електрическия кабел. Слезе някаква жена. Агентът удряше ръкавиците си една в друга, за да се стопли, а казашката му обеца проблясваше на светлината на уличната лампа.
Трамваят изскърца и потегли. Мендел изведнъж се втурна след него със странна походка заради куцането. Тялото му се кривеше, но той бягаше доста бързо за хром човек. Трамваят вече набираше ход. В снега се тичаше трудно и без да поглежда назад, Мендел знаеше, че младото, здраво ченге вече го е видяло и го гони. Мендел се хвана за дръжката. Кондукторът извика „Бива си те, старче!“, хвана го за другата ръка и го издърпа горе.
Изпотен от тичането, Мендел погледна назад — агентът изоставаше. Мендел го поздрави насмешливо, като му отдаде чест.
Пропътува две спирки, слезе от трамвая при розовия дворец на Строганови и отново се огледа за опашка. Не видя никого, макар че те винаги го откриваха. Мина покрай колонадата на Казанския събор, където понякога се срещаше с другари, избягали от заточение. Валеше гъст сняг и той трябваше постоянно да бърше пенснето си. Улицата с оранжевите фенери, които осветяваха скъпите магазини с жълто-кафявите фасади, и кривите капчуци, провесени от водостоците и покривите на къщите, изглеждаха като нарисувани на картичка, но Мендел нямаше време за подобни сравнения. Виждаше само магазините, които принадлежаха на кръвопийците: „Пасажа“ със скъпите дрехи и бижута; „Елисеевския“ гастроном с неговите шунки, есетри, торти, стриди, миди, редки чайове и бисквити; лабиринта на „Гостиний двор“, където брадати търговци в кафтани продаваха антикварни икони и самовари; книжарницата на Тройман, който беше отпечатал върху луксозна хартия за писма новия баронски герб на шурея му.
Мендел чу тропот на конници — двама патрулиращи жандарми си говореха на висок глас за някаква проститутка от Калуга и не го видяха. Изчака пред витрината на „Елисеевския“, докато отминат. После мина един ролс-ройс, а в насрещната посока — един делони. Дали не беше на Цейтлин?
Стигна до хотел „Европа“, където на вратата стояха портиери в червени ливреи и цилиндри. Фоайето и ресторантът бяха най-шпионираното място на квадратен метър в цяла Европа — именно затова Мендел се чувстваше тук в безопасност. Никой не би допуснал, че избягал от заточение ще се шляе тук. Но шубата му беше мръсна и кърпена, докато хората наоколо бяха в самурени палта, сюртуци и военни кители. Портиерът — полицейски агент, вече го гледаше под око.
Покрай Мендел по снега прошумоля една шейна. Той се огледа, но не видя нищо подозрително, на шейната седеше стар прегърбен кочияш. Мендел го извика и се качи.