— За къде, господине?
— Таврическия дворец.
— Половин рубла.
— Двайсет копейки.
— Цената на овеса пак се повиши. Едва свързвам двата края…
„Овес и пак овес“, помисли си Мендел. Цените растат, войната носи само нещастие. Но колкото по-зле, толкова по-добре — това е неговият девиз. Кочияшът, реши Мендел, всъщност е дребен буржоа без никаква роля в бъдещето. Но пък в Русия са толкова малко истинските пролетарии. Девет от всеки десет руснаци са твърдоглави, назадничави, алчни и диви селяни. Ленин, с когото Мендел делеше хляба в Краков преди войната, казваше, че ако селяните не подкрепят историческото развитие, трябва да им бъдат строшени гръбнаците.
— Жестока необходимост — измърмори Мендел.
Мендел изглеждаше сив от недояждане и недоспиване. Постоянно беше в движение, не му беше нито до ядене, нито до сън, но този начин на съществуване напълно го устройваше. Нямаше семейство — децата го отегчаваха. Брак — да, но само с якутката Наташа, предана другарка, с която се виждаше само от време на време. Свикнал да се мести от място на място, той можеше да заспи както на пейка в парка, така и на пода или на кой да е диван. Ленин беше в Швейцария, почти целият Централен комитет — Свердлов, Сталин, Каменев — в Сибир, и той самият може би беше последният от видните дейци от 1905 година, останал на свобода. Но Ленин заповяда: „Ти си нужен в Петроград. Бягай!“ И изпрати на Мендел сто рубли за фалшиви документи.
Единственото, което имаше значение, беше делото на партията: аз съм рицар на свещения граал с меч в едната ръка и с книга — в другата, въоръжен поборник за идеята, мислеше си Мендел, докато шейната приближаваше сводестия вход, разкошната дорийска колонада и жълтата фасада на Таврическия дворец, където сега заседаваше Държавната дума — сборище буржоазни кръвопийци — и се водеха абсурдни дебати. Но преди шейната да стигне там, Мендел се наведе напред и потупа кочияша по рамото.
— Тук спри! — Мендел сложи няколко копейки в ръкавицата му и скочи от шейната. Пред Думата стояха коли с работещи мотори, но Мендел не тръгна към двореца. Той закуцука към караулното помещение на Конногвардейския полк. Стара лимузина с герба на великия княз спря пред портите и изсвири с клаксона. Вътре имаше гвардейски офицер и лакей в ливрея.
Портиерът, едновременно кланяйки се, закопчавайки панталоните си и придържайки шапката си, изтича навън и се опита да отвори портите. Мендел се огледа и почука на мръсната врата на къщичката.
Вратата се отвори. Червендалест пазач в селска риза и пожълтели наполеонки го пусна в малката стая с печка, самовар и спарен въздух, където спят много хора и се варят зеленчуци.
— Ти ли си? — изненада се Игор Верезин. — Аз пък мислех, че си на Камчатка.
— В Енисейския край. Избягах. — Мендел забеляза, че пазачът има заострено голо теме, което по форма и по цвят приличаше на нажежен патрон. — Умирам от глад, Верезин.
— Чорба от зеле, бородински хляб и салам. Самоварът ври, другарю.
— Някакви съобщения за мен?
— Да, някой мушна вестник под вратата.
— Значи, днес чакаме гости.
Верезин сви рамене.
— Къде е вестникът? Дай да го видя. Отлично. — Мендел свали шубата си и провери дали са затворени добре прозорците и вратите. — Може ли да поспя?
— Чувствай се като у дома си, другарю. Диванът е на твое разположение, и аз подремвам понякога, ако имам свободна минута. — В тъмната малка стая нямаше друго място за лягане и пазачите се редуваха да спят на дивана. — Е, как успя да избягаш?
Но Мендел, както беше с шапка, ботуши и с пенснето, вече се беше изпънал на дивана.
На вратата се потропа и пазачът видя девойка в скъпо кожено палто, явно самурено, и наметка от полярна лисица. Тя нерешително влезе в стаята. Беше стройна, със сочни устни и много светли сиви очи.
— Днес извадих късмет — пошегува се Верезин. — Извинете за наполеонките!
Тя му хвърли леден поглед.
— Барамян? — попита тя.
— Заповядайте, ваша милост — продължи да се шегува Верезин, покланяйки се като придворен лакей. — С това палто трябва да влезете през главния портал заедно с фелдмаршалите и князете.
Мендел не бързаше да се надигне.
— А, ти ли си — промълви той, въпреки невзрачната си външност той имаше чудесен глас — дълбок и звучен като йерихонска тръба, и Мендел го съзнаваше. Той се обърна към Верезин.
— Можеш да излезеш да се поразходиш.
— Какво? В това време? Сигурно се шегуваш…
Но Мендел никога не се шегуваше, освен на тема бесило. Вместо това дребосъкът погледна многозначително към печката, зад която беше скрил увития в платно „булдог“. Верезин набързо промени решението си. „Ще отида да купя малко сельодка“. Той навлече шинела си и изтопурка навън.