— Саган ли? — Мендел знаеше, че Саган е офицерът от тайната полиция, натоварен със задачата да ликвидира партията. Той се върна на малката масичка, провлачвайки тежкия ботуш. Когато седна, масата изскърца. Сега се концентрираше и не сваляше поглед от Сашенка. — Мисля, че съм чувал името му. И той какво?
— Опита се да ме подведе, вуйчо Мендел — рече тя, като се доближи до масата и улови ръката му, превръщайки се отново в гимназистката от „Смолни“, — той се гордее със своята човечност. Той е по-скоро буржоазен либерал. Знам, че съм новачка, но просто искам да съобщя на вас и на петроградския комитет, че Саган държи да бъде мой приятел. Разбира се, аз не го окуражих. Но накрая той каза, че би искал да се срещнем отново и да продължим нашия разговор…
— … за какво?
— За поезия. Защо се усмихвате, вуйчо Мендел?
— Справила си се добре, другарко — рече Мендел, обмисляйки това ново развитие.
Саган е хитър и амбициозен полицай, млад дворянин без грош в джоба, специалист по вербуване на млади жени революционерки. Но не е изключено да симпатизира на левите, защото тайната полиция най-добре знае колко прогнил е режимът. Това би могло да е сигнал, трик, примамка, предателство или просто един полицай с интелектуални претенции. Има стотици варианти за развитие на събитията, но Сашенка няма представа как може да се обърнат нещата, разсъждаваше той.
— А какво ще стане, ако той наистина ме потърси? — попита тя.
— Защо мислиш така? — отвърна Мендел.
— Ако ме спре на улицата, ще му кажа повече да не ме заговаря и ще го наругая. Това ли искате да направя?
В тишината се чуваше само пращенето от газената лампа. Мендел се взираше в нея втренчено като свещеник в нечиста сила. Момичето, което познаваше от дете, беше още неразцъфнало, но удивително създание. Саган се опитваше да я вербува, за да залови самия него. Но можеше да използва плана на ротмистъра за собствени цели и той не биваше да пропусне шанса да унищожи Саган, каквато и да е цената.
— Грешиш — бавно промълви той.
— Ако комитетът поиска — каза тя, — аз ще го убия с браунинга на татко или с маузера, скрит в явочната квартира на „Широкая“. Нека да го направя!
— Накрая ние ще ги изправим всичките до стената — отвърна Мендел. — А сега ме изслушай. Може повече да не чуеш нищо за Саган. Но ако той те потърси, говори с него, предразположи го. Той може да е полезен за партията и за мен.
— Ами ако се опита да ме вербува?
— Непременно ще се опита. Престори се, че си съгласна.
— Ами ако някой от другарите ме види с него? — разтревожена попита тя.
— Руското бюро на ЦК ще бъде информирано за тази операция. Само трима ще знаят — аз и още двама другари. Страхуваш ли се?
Сашенка поклати глава. Очите й светеха в мрака. Той виждаше, че тя е изплашена и възбудена от мисълта за такава задача.
— А няма ли да ме убият другарите като предателка?
— И двамата сме в опасност всяка минута — отвърна той. — В мига, когато ставаш болшевик, слагаш край на обикновения живот. Започваш да ходиш по жарава. Ние сме воини в тайна война, участници във висша игра — ти и аз. Партията срещу тайната полиция. Ще правиш каквото ти кажа и никаква самодейност, ще ми докладваш за всяка дума. Ти знаеш нашите закони. Бъди бдителна. Бдителността е болшевишко качество. Ти ще влезеш в партията по-бързо, отколкото предполагах. Разбираш ли?
Мендел се стараеше думите му да звучат убедително. Протегна ръка и те скрепиха споразумението с ръкостискане. Нежната й, тънка и силна ръка беше като малка птичка, която лесно можеше да бъде смазана.
— Лека нощ, другарко.
Сашенка се изправи, облече палтото и шапката, уви главата си с шала. На вратата се обърна, бледа и сериозна.
— Не бих искала да ме пазите, защото съм ваша племенница.
— Не бих го направил, другарко.
18
— Виждаш ли онази кобилка? — попита старият кочияш в овча шуба, с червено като рак лице.
— Пак е тя. Сърдечни рани ли лекува?
— Работи тук или смята да обира банка?
— Може да е ангажирала стая в хотела.
— А може да си търси любовник, който знае как се чисти кобилски задник? Такъв като мен например!
— Ей, момиче, пийни една водка с нас!
Насред Исакиевския площад, недалеч от „Болшая Морская“, някъде между Мариинския дворец и събора, имаше една килната дървена колиба, боядисана в черно, с брезентов покрив, заради който приличаше на огромен файтон с вдигнат гюрук. Тук в мрачното царство на врящо зеле и зимна пот през късните нощи идваха да хапнат и пийнат уморените кочияши.
Сашенка в кожух и с кожена шапка седеше самотна в кръчмата на кочияшите на Исакиевския площад и пускаше дребни монети в шумното механично пиано. Разнесе се „Янки дудъл“, после някакъв валс на Щраус и отново „Янки дудъл“. Тя си запали цигара, наблюдавайки през прозореца лимузините пред хотел „Астория“, гледаше как пада снегът, как конете потропват копита по леда и чакат търпеливо, а от ноздрите им изригва пара.