От срещата й с Мендел бяха минали два дни. В единайсет същата вечер в спалнята й надникна Лала.
— Изгаси светлината, скъпа — каза тя. — Изглеждаш уморена.
Лала седна на леглото и я целуна по челото както винаги.
— Ще си развалиш очите с толкова четене. Какво четеш?
— О, Лала… някой ден ще ти кажа — и Сашенка се сви на кълбо, страхувайки се гувернантката да не разбере, че под завивките е облечена за излизане.
Щом се увери, че Лала е заспала, тя се измъкна навън, качи се на трамвая, а после махна на един кочияш да я закара до Путиловския завод. Там прекара един час с работническата група, след което заедно с млад гимназист и двама стругари пренесоха на части печатната машина в ново скривалище във Виборг.
Оставаше й цял час свободно време — Сашенка се разходи по „Мойка“, по любимия си Поцелуев мост, покрай жълто-кафявия дворец на Юсупови, излагащ на показ повече от всяка друга сграда кичозния разкош на шепа богаташи. Тук тя влезе в кръчмичката, която се намираше близо до къщи, а пък и беше огладняла.
Поръча си рибена чорба, парче сирене, черен бородински хляб и чай и се вслуша за какво си говореха мъжете. Когато говореха за нея като за жена, тя не разбра напълно какво имат предвид. Виждаше отражението си в малкия прозорец и както винаги изпитваше недоволство. Би предпочела да е навън на студа, сгушена в яката на коженото палто, нахлупила топлата шапка.
Стига суета, рече си Сашенка. Никак не я интересуваше как изглежда. Също като вуйчо си Мендел тя живееше за революцията. Накъдето и да погледнеше по улиците, виждаше само онези, които щяха да спечелят от величествения поход на диалектиката.
Топна хляба и сиренето в горчицата и засмърка, когато лютивината се качи в носа й. После загриза парчето захар, размишлявайки, че никога досега не е била толкова щастлива.
Като дете родителите й я водеха в Туробин на гости на дядо й равина Абрам Бармакид. Тя беше много малка, а баща й не беше още толкова важна птица. Те живееха във Варшава, където имаше много хасиди. Но никой не беше подготвил Сашенка за средновековното царство на Абрам Бармакид. Неистовият фанатизъм, пестеливата радост, дори гърленият идиш, мъжете с масурите, шаловете с ресни, габардинените палта и жените с перуки — всичко това я плашеше. И когато поотрасна, тя изпитваше страх от техните средновековни заклинания и суеверия.
Сега обаче Сашенка разбираше, че тайнственият свят на дядо й не е по-лош от света на баща й, където властваха парите. От ранно детство я шокираше несправедливостта, която виждаше в огромното имение на Днепър. Луксът и покварата в нещастния брак на родителите й бяха за Сашенка като символ на упадъка на Русия и капиталистическия свят.
Мендел я беше спасил от тази поквара, беше променил живота й. „Любиш ли — не му мисли, мразиш ли — докрай мрази“, беше писал поетът Алексей Толстой. Това очертаваше границите на нейния девиз: „Всичко или нищо!“ Тя се наслаждаваше на прекрасното чувство да е приобщена към някаква тайна, към дълбоката конспирация. Имаше нещо съблазнително в това да жертваш стария морал на средната класа за новия морал на революцията. Както тази кръчмица: дори най-неромантичното място се превръщаше в романтично.
Тя погледна часовника си. Пет без четвърт. Време е. Сложи кожуха и шапката, хвърли на масата няколко монети. Кочияшите я наблюдаваха и дори й кимнаха. На улицата млекарите караха касетките с бутилки мляко, мина кола с прясно изпечен хляб. Носачи влачеха чували с въглища. Портиерите премитаха снега по входовете. Градът се събуждаше.
Леденият въздух й се стори толкова свеж след задушната кръчма, че чак опари дробовете й. Тя толкова обичаше Петроград заради особения му климат — почти арктически в зимния мрак, но през лятото, когато никога не се стъмваше, светъл като рая до самата есен. Великолепните фасади в яркосиньо и охра се издигаха величествено. Но зад тях се криеха фабриките, трамваите, жълтият пушек и пренаселените работнически общежития. Красотата, която я заобикаляше, беше лъжлива. В истината, макар да изглеждаше грозна, се криеше и нещо привлекателно. Тук беше заложено бъдещето!
Тя прекоси Исакиевския площад. Дори през зимата се забелязваше приближаването на зората: златният купол започваше тайнствено да проблясва дълго преди да просветлее хоризонтът. „Астория“ още се веселеше — Сашенка дочуваше оркестъра, виждаше в сумрака да блестят диамантите на жените и горящите пури на мъжете. Яхтклубът още беше отворен, тройки и лимузини очакваха отвън царедворците и финансистите.