Звънецът биеше, а Сашенка вече се намираше в коридора. Погледна към високите гипсови тавани, блестящия паркет и електрическия блясък на полилеите. Беше съвсем сама.
Чантата — с гравирано в златно цялото й име — баронеса Александра Цейтлина — метна на рамо, но най-ценната си вещ — грозна платнена торба за книги — държеше в ръце и притискаше към гърдите си. В нея се намираха скъпоценните томове на реалистичните романи на Зола, суровата поезия на Некрасов и бунтарските стихове на Маяковски.
Сашенка се затича по коридора към гранмаман, чийто силует се очертаваше на фона на светлината от лимузините и тълпата гувернантки и кочияши, чакащи да вземат младите благородни възпитанички от „Смолни“. Но беше вече твърде късно. Вратите по коридора се отвориха и изведнъж той се изпълни със смеещи се момичета в бели рокли с бели престилки, бели чорапи и меки бели обувки. Като лавина от пухкав сняг те потекоха по коридора към гардеробните. Насреща им, за да вземат куфарите на момичетата, напредваше стадо подковани кочияши с дълги бели заскрежени бради и лъхащи на ледена северна нощ шуби. Сред тях Сашенка видя Пантелеймон, изпъкващ в ярката си униформа и фуражка, който като хипнотизиран не сваляше поглед от нея.
— Пантелеймон!
— О, мадмоазел Цейтлина! — сепна се той и се изчерви.
„Какво ли смути покорителя на женските сърца сред прислугата?“ — помисли си тя, усмихвайки му се.
— Да, аз съм. Куфарът и чантата ми са в спалня 12 до прозореца. Чакайте малко — това нова униформа ли е?
— Да, мадмоазел.
— Кой я измисли?
— Майка ви, баронеса Цейтлина — викна той след нея, докато изкачваше стълбите към спалните.
Защо я гледа така, запита се Сашенка — заради ужасните й гърди или заради прекалено голямата й уста? Тя с неохота тръгна към гардеробната. Какво в края на краищата беше външният вид? Външността е нищо в сравнение с историята, изкуството, напредъка и съдбата. Тя се усмихна, оценявайки с насмешка вкуса на майка си към червеното и златистото — ярката униформа на Пантелеймон ясно показваше, че семейство Цейтлини са новобогаташи.
Сашенка влезе първа в гардеробната. Пълна с фини кожи на животни, кафяви, златисти и бели, палта, шапки и дълги наметки с глави на северни лисици и норки, стаята напомняше сибирската тайга. Тя облече коженото си палто, уви бялата лисица около врата, а белия оренбургски шал — около главата, и беше готова да тръгне към вратата, когато нахлуха и останалите момичета, радостно възбудени и със зачервени лица. Те сваляха обувките си, нахлузваха малки боти и галоши, отваряха кожените чанти и се загръщаха в пухкави палта, като през цялото време непрекъснато бъбреха.
— Ротмистър Пахлен се е върнал от фронта. Той ще гостува на мама и татко, но аз зная, че идва да види мен — рече дребната графиня Елена на своите ококорени дружки. — Писа ми писмо.
Сашенка беше вече на вратата, когато чу да я викат няколко момичета. Къде отива, защо толкова бърза, не може ли да ги изчака, какво ще прави по-късно? Ако ще чете, не може ли да четем поезия заедно? Молим те, Сашенка!
Тълпата от посрещачи вече напираше през вратата. Една ученичка ругаеше мъкнещия куфара й потен стар кочияш, който я беше настъпил по крака. Навън беше студено, а в коридора — горещо. Но и тук Сашенка се чувстваше отделена, оградена от непреодолима бариера; тя вдигна платнената груба торба на рамото си. Сякаш усети всяка книга вътре — стиховете на Блок и Балмонт, романите на Анатол Франс и Виктор Юго.
— Мадмоазел Цейтлина! Весели празници! — пожела й гранмаман, запречила наполовина вратата. Сашенка успя да каже едно мерси и да направи реверанс (не достатъчно дълбок, за да впечатли маман Соколова). Най-после се озова отвън.
Хапещият въздух я освежи, пронизвайки приятно дробовете й, докато косият сняг щипеше бузите й. Фаровете на колите и фенерите на каретите осветяваха пространството на десетина крачки. Над нея се извисяваше тревожното, безкрайно небе, което изглеждаше по петроградски черно, прошарено с бели петна.
— Кабриолетът е ей там! — посочи към алеята Пантелеймон, понесъл английския сандък „Аспри“ на рамо и куфара от крокодилска кожа в ръка. Сашенка се запромъква през тълпата към колата. Тя знаеше, че каквото и да се случи — война, революция или апокалипсис, — нейната Лала ще я чака с любимите й бисквити „Хънтли и Палмърс“ и може би дори с английски джинджифилов кейк. А скоро щеше да види и татко си.