— Господа, бихте ли ни помогнали — извика той на двамата полицаи, охраняващи вратата.
Единият зае мястото на Сашенка, като хвана Ариадна за лявата ръка, докато Саган я държеше за дясната. Другият полицай нахлупи шапката си и с ловко движение улови двата крака на Ариадна. Тримата я понесоха надолу по стълбите. Роклята й се беше вдигнала и се подаваха съдраните чорапи и голите й крака.
Сашенка отмести поглед, наплашена и отчаяна, но благодарна за помощта. Под проницателния поглед на полицията тя прекоси двора, надявайки се, че никой няма да се досети, че тази нещастница е майка й. Изпитваше жалост и срам.
Кола с един жандармски вахмистър на кормилото влизаше заднешком през прохода в двора.
— Вкарайте я вътре — нареди запъхтян Саган. Друг жандарм отвори задната врата и се качи вътре, за да помогне да настанят Ариадна в колата. — Закарайте я у дома, Сашенка. Успех!
Саган затръшна вратата и се наведе към шофьора.
— Благодаря, вахмистър. На „Болшая Морская“ и по-бързо! — тропна той по покрива на колата.
Сашенка остана сама с майка си — и това я върна назад в годините след революцията от 1905 година, когато пътешестваха по Европа в собствен салон вагон. Спомни си тропота на копитата на казашките коне по заледения паваж и гневните тълпи, спомни си как Цейтлин ги изпрати в чужбина, на запад. Ариадна, още тогава вечно полупияна, носеше яркочервена брокатена рокля и се държеше като кралица, като винаги я придружаваше някой нов „чичко“. Имаше един англичанин с румени бузи, някакъв гвардейски офицер с позлатена кираса и висока шапка от меча кожа, пъргав испански дипломат във фрак, барон Мандро, по прякор Гущера, застаряващ евреин от Галиция с превръзка на окото, изпръхнали бузи и космати пръсти като крачета на хлебарка, който веднъж я плесна по дупето. Когато тя го ухапа — още усещаше в устата си металния вкус на кръвта му, — Ариадна й зашлеви здрава плесница.
— Махнете оттук това лошо дете! — И Сашенка, която крещеше и риташе, беше изнесена от стаята. Сега, десет години по-късно, тя влачи по същия начин Ариадна.
Сашенка погледна през прозореца: толкова й се искаше да е на улицата, в завода или в тайна квартира заедно с другарите си, далеч от тази бъркотия. Ресторантите и нощните клубове бяха пълни с хора. Група проститутки минаха покрай Исакиевския събор към „Астория“, облечени в толкова яркочервено, златно и блестящи в тъмнината на фона на снега кожи, че на Сашенка й заприличаха на гвардейски отряд. Градът беше в треска, никога досега залозите на покер не са били толкова високи, никога не е имало толкова много гуляйджии, толкова много лимузини пред „Астория“… Пир по време на чума?
Когато Ариадна отпусна глава върху рамото на дъщеря си, Сашенка си каза, че е марксистка и болшевичка и вече няма нищо общо с родителите си.
23
— Вашата гостенка е вече тук, бароне.
Цейтлин беше поканил на среща една дама в „Донон“ на „Мойка“ 24. Вечер ресторантът беше пълен с министри, богаташи, куртизанки, спекуланти и вероятно шпиони, но денем „Донон“ беше пуст и Цейтлин често използваше за конфиденциални срещи личния си кабинет, който се наричаше „кабинетът на барона“. Тъкмо тук той се беше срещнал с военния министър през август 1914 година, за да обсъдят сделката за доставка на приклади за пушките на царската армия.
Сутринта позвъни на управителя на ресторанта Жан-Антоан. Роден в Марсилия, Жан-Антоан беше ценен със своята дискретност, способността си да помни всеки човек, с когото се е срещал, и с такта си да уталожва най-скандални сцени.
— Разбира се, бароне — отвърна Жан-Антоан. — Вашият кабинет е готов. Шампанско с лед? Любимите ви раци? Или само английски чай с торта и шотландско уиски?
— Само чай.
— Веднага ще изпратя момчето до английския магазин.
Цейтлин обикновено пътуваше с кола, но този следобед си сложи шапката ушанка, черното палто с яка от бобър и галошите върху велурените сиви обувки, взе бастуна с вълчата сребърна глава на дръжката и излезе от къщи незабелязан.
Харесваше му разходката по тъмните улици без шофьор и охрана. Снегът беше спрял, но беше толкова студено, че под краката му снежната покривка веднага се превръщаше в лед. Той почти чуваше как ледените късове по Нева се блъскат и, замръзвайки, се сливат в едно. По улиците светваха фенерите, трамваите дрънчаха по релсите. Зад гърба си чу звънчета и смях. Шейна, пълна с шумни младежи, прелетя покрай него и се изгуби от погледа му. Напоследък младите правят каквото им хрумне, помисли си Цейтлин. Нямат нито ценности, нито дисциплина.