Кое е по-добро — да си беден или богат? Погледнете смахнатата му жена! А пък и скъпата му Сашенка — абсолютна загадка за собствения си баща. Той я обичаше и искаше да я защитава. Но родителите сякаш вече не я интересуват. Беше като чужда, а понякога му се струваше, че го презира.
Беше готов да се разплаче като дете. Като старец, който пее училищни песни, той започна да си тананика Кол Нидре, мелодията на неговото детство, мелодията на един изчезващ свят. Тогава той я мразеше, но сега си мислеше дали това не е правилният път.
Отби се в банята на Егоров с нейните готически махагонови стени и витражи; слуга в бяла риза и черен брич го заведе в една кабинка. Съблече се и влезе в ледената вода, мина под сводестата арка по металното мостче, обвито с буйна растителност. После отпочина върху една гранитна маса. Няколко плешиви голи мъже, невероятно еднакви в своята голота, се шибаха с брезови клонки. Цейтлин лежеше безучастен и си мислеше.
„Бих се молил, ако вярвах в Бога. Но ако Бог съществува, ние за него сме просто земни червеи. Успехът е моята религия. Аз съм си ковач на своята съдба.“
В душата си обаче Цейтлин вярваше, че някъде съществува нещо по-велико от човечеството. Зад дима от пурата, ризата със златните копчета за ръкавели, фрака, раираните английски панталони и късите гети той все пак си оставаше евреин, вярващ в Бога въпреки волята си. Беше се учил в хедер, беше изучавал Шулхан Арух, жизнените правила, Петокнижието, Талмуда и Мишната.
След около час се облече, пръсна си одеколон и отново тръгна по „Невски“. От мрака изникнаха грейналите в светлина витрини на магазина „Фаберже“.
— Качи се, господарю! Ще те закарам! — подвикна му от една шейна с весело подрънкващи звънчета кочияшът, като размахваше камшик и придърпваше нетърпеливите коне.
Цейтлин не му обърна внимание и продължи напред с бодра крачка.
„Бях в безопасност, но бях пленник в продължение на десетки години, мислеше си той. Връщам се към живота след дълъг зимен сън. Ще си върна дъщерята, ще й покажа колко силно я обичам, ще се включа в нейното възпитание и по-нататъшно обучение. Никога не е късно да се започне отначало, никога не е късно, нали?“
В „Донон“ го посрещна Жан-Антоан. Цейтлин свали палтото и шапката и събу галошите. Очакваше с нетърпение срещата със своята гостенка.
В аления уют на кабинета го чакаше Лала в строга рокля за чай от шантунг, украсена с бледолилави цветя. Тя стана, когато той влезе; нежното й сърцевидно лице изразяваше недоумение.
— Бароне! Защо е тази спешност?
— Не казвай нищо — прекъсна я той и взе ръцете й. — Нека седнем.
— Защо тук?
— Ще ти обясня.
На вратата се почука и келнерите внесоха чая: плодов сладкиш, кексчета с ягодов конфитюр, сметана и две чашки с кехлибарена течност. Лала стана, за да сервира, но той я спря и изчака келнерите да налеят чая и да затворят вратата.
— Да пийнем по чашка коняк — предложи той.
— Какво се е случило? — попита Лала. — Вие ме тревожите. Като че ли не сте на себе си. И защо коняк?
— Най-хубавият. „Курвоазие“. Опитай.
Двамата се гледаха напрегнато. Цейтлин знаеше, че изглежда стар, на лицето му са се появили бръчки, а по слепоочията нови сиви кичури. Беше уморен от безкрайните срещи, от собственото си добродушие, а колоните цифри направо го смазваха. Всички постоянно очакваха нещо от него, задълженията му нямаха край. Дори печалбите на собствените му компании не го радваха.
Лала също изглежда остаряла, изведнъж забеляза баронът. Лицето й беше повяхнало, кожата обветрена от студа, около очите бръчки. Страхът от бъдещето и от самотата, несбъднатите очаквания бяха я състарили.
Засрамен от собствените си мисли, Цейтлин изпита неудобство. Огънят в камината се разгаряше, оцветявайки лицата им в оранжево. Лала отпи от коняка. Огънят бавно ги сгря.
Тя се изправи.
— Конякът не ми харесва. Изгаря гърлото. Мисля, че трябва да си вървя. Това заведение не ми харесва. Не е за порядъчни жени…
— Но това е „Донон“!
— Именно — отвърна тя. — Чела съм за него във вестниците…
Това на нищо не приличаше, той повече не можеше да се сдържа: хвърли се в краката й и зарови лице в скута й, а сълзите му намокриха роклята й.
— Какво е това? За Бога, какво става?
Той взе ръцете й. Тя се опита да го отблъсне, но вродената й доброта надделя над благоразумието. Нежно го погали по косата и баронът усети, че ръцете й са меки и топли като на момиче.