Смрачаваше се. Топлите улици, изпълнени с миризма на горещи грузински питки — хачапури — и арменско агнешко на шишове, кънтящи от смеха на жените по балконите, от тропота на конете по паважа, бяха все така многолюдни и тайнствени. В мрака я докосваха мъже. От виното беше леко замаяна.
Тя попи челото си с кърпичка.
— Сигурно е време да се прибираме.
— Но аз още не съм ви показал стария Тифлис — възрази той и я поведе надолу към подножието на хълма по тесни криволичещи улици с малки къщички, с килнати балкони, обвити в стари лози. Тук нямаше жива душа и те сякаш се озоваха в друг свят.
Той отвори с масивен ключ една стара порта. Появи се пазач с бяла брада и подаде на Цейтлин фенер. Озоваха се в запустяла градина, обрасла в лози и орлови нокти, които изпускаха тежък аромат.
— Искам да купя тази къща — каза Цейтлин. — Не ви ли напомня замък от готически роман?
— Да, да — засмя се тя. — Представям си жени призраци в бяло… Как се наричаше онази книга от Уилки Колинс?
— Елате да видите библиотеката. Обичате ли книги, Одри?
— О, да, мосю Цейтлин…
— Казвай ми Самуил…
Те влязоха в павирано дворче, цялото в пълзящи лози, стигащи до балконите. Цейтлин отвори дървените врати към студен каменен коридор, украсен с бронзови гравюри. Вътре се озоваха в стая с висок таван, с дървена ламперия и тъмни дантелени завеси. Той запали свещите в бронзовите лампи със зелени абажури и Одри видя, че това е библиотеката. Рафтовете от карелска бреза бяха отрупани с книги, а още повече бяха струпани в средата на стаята, образувайки маса и на тях можеше да се седи като на столове. По стените имаше много странни предмети — глави на вълци и мечки, стари карти на света, портрети на крале и генерали, чеченски саби, средновековни пушки, порнографски пощенски картички, социалистически брошури, православни икони — евтини и безценни неща. Но най-много й харесаха книгите на различни езици — руски, английски, френски.
— Вземете си, които искате — каза й Цейтлин. — Докато сме в Грузия, взимайте и четете всичко, което пожелаете.
Очите им се срещнаха, двамата отклониха поглед, после отново се погледнаха в угасващата светлина на тази уханна градина; въздухът беше толкова наситен с аромата на лози и ткемали, че тя едва си поемаше дъх. Долавяше мириса на лимонения му одеколон, острата миризма на пура и тръпчиво вино. В оня миг в градината на старата къща в Тифлис беше готова на всичко, макар да разбираше, че животът й отново ще е погубен. Но тъкмо когато си помисли, че той ще я целуне, Цейтлин рязко се отдръпна и излезе на улицата. Взеха файтон до „Головински проспект“.
На следващата сутрин, когато доведе Сашенка в столовата за закуска (мадам, разбира се, още спеше), Лала беше благодарна, че той така и не я целуна. С разсеяна усмивка и „Добро утро, мисис Луис“ той целуна дъщеря си и продължи да преглежда цените на превозите в своя „Черноморски вестник“. Никой от двамата не спомена повече за онази вечер.
Оттогава дните на Лала бяха посветени на Сашенка и тя нямаше нито време, нито желание да привлича поклонници. Но през последната година Сашенка момиченцето бързо порасна. Златокоска потъмня, отслабна и се превърна в кротка и замислена девойка.
— Ние с теб никога няма да се омъжим, нали, Лала? — попита веднъж Сашенка.
— Не, разбира се.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Лала не разбираше от политика, но наскоро осъзна, че нейното място в сърцето на Сашенка е заел Карл Маркс. Знаеше, че това е опасно нещо и то я изпълваше с мъка. Хвърляше вината върху сакатия гръмогласен Мендел.
Често, след като загасеше газената лампа в малката си стая на горния етаж в къщата на „Болшая Морская“, в съня й нахлуваха сънища, чудесни сънища: разговорите с господаря в грузинската градина и миговете в библиотеката. Когато се обръщаше в леглото, кожата й пламтеше от въображаемото докосване на неговите ръце и устни, представяше си как гърдите й се притискат към неговите гърди, как я гали, а ръката му прониква между бедрата й. Понякога се събуждаше и цялата трепереше.
А сега Цейтлин изведнъж я покани на ресторант.
— Искам на всяка цена да си върна дъщерята, а ти я познаваш по-добре от всеки друг — беше й казал. — Нека да се срещнем извън дома и да обсъдим бъдещето й. Вече е късно да я записваме в гимназията на „Гагарин“. Мислех си за академията на професор Раев на „Гороховая“…
А как се преобърна всичко. Той изобщо не спомена Сашенка. Стана като в един от вълнуващите сънища на Лала, макар тя да разбираше, че това не е редно, и се боеше да наруши подредения си живот. А щом господарят е постъпил неразумно, какво ще стане с домашните, с нея, със Сашенка?