Лала се боеше от промени. Началото на войната й се стори вълнуващо — тя стоеше на Дворцовия площад сред стотиците хиляди работници и селяни, слугини и графини. На балкона на Зимния дворец видя как царят, царицата, красивите княгини и малкият престолонаследник благославят народа. Лала, която се чувстваше вече почти рускиня, възторжено пееше руския химн и приветстваше маршируващите по „Невски“ войници, които пееха „Славейче, славейче, ти малка птичко!“.
Сега усещаше, че нещо ужасно ще се случи с втората й родина, но беше твърде късно да се връща вкъщи; беше натрупала твърде много опит с отличния си руски и от впечатленията си от Биариц и Баку; беше свикнала с живота тук, за да си търси нова работа; беше твърде привързана към Сашенка, за да възпитава друго дете. Беше спестила доста, но не достатъчно, за да напусне работа.
Виждаше по улиците опашки за хляб и леките жени пред казината и нощните клубове. От вестниците научи, че армията отстъпва, че Германия е превзела Полша и много от горите на Цейтлин. Стараеше се да е любезна с родителите на Ариадна, които живееха в къщата и говореха гърлен идиш и напевен иврит. Царят беше на фронта. Нейният герой, лорд Кичънър, победителят над Махди и бурите, беше тръгнал да посети Русия, но корабът му се натъкнал на мина и потънал. Тя обаче продължаваше да вярва, че нейният Самуил, нейният барон, макар и със загуби, ще излезе с чест от тази ситуация.
Всичките тези години Лала потискаше емоциите си, знаеше задълженията си, живееше скромно и се превърна в стара мома, осъдена на самота на стари години като привидение на тавана на голямото семейство. Почти като Шифра.
И все пак, добре прикрита под маската на покорна любезност, като пенест поток, който се спуска по планинския склон под кора от тънък лед, кръвта й кипеше. Тази нощ, докато се приготвяше за лягане, тя отново и отново си представяше тази невероятна сцена. Без всякакво чувство на срам те лежаха абсолютно голи в кабинета в „Донон“.
— Аз се развеждам с Ариадна — каза баронът. — Ще се омъжиш ли за мен?
Тялото й беше толкова невинно, толкова податливо, че дори най-лекият допир оставяше по кожата следи като леки ужилвания на пчела.
Сега като се гледаше в малкото огледало в уютната си спалня, тя усещаше — о щастие! — възбуда там, където я беше галил той. Нежната кожа светеше. Недокосваните мускули по интимните места трептяха като пленени пеперуди. Краката й бяха омекнали. Докато чакаше Сашенка да се върне, се опита да чете една нова книга, изпратена от Англия, но се наложи да я остави.
Всичко в нея трептеше и пееше от радост.
Неочаквано звънчето в стаята й иззвъня. Това беше необичайно. Лала чу вик и изтича по стълбите. Сашенка, бледа и измъчена, стоеше във вестибюла до отворената врата, а изкаляната мърмореща Ариадна седеше на един стол, стиснала с ръце главата си.
— О, Лала, слава Богу, че си вкъщи. Помогни да я качим в спалнята. После — чакай да си помисля — извикай камериерките и доктор Гемп. — Сашенка помълча, после погледна Лала. — Къде е баща ми?
25
Ротмистър Саган стоеше отегчен до прозореца на тайната квартира на улица „Гогол“ и пушеше тънка пура. Беше Нова година, положението на фронта се влошаваше с всеки изминал ден. Той взе щипка кокаин от кутийката и го втри във венците си. Кръвта мигновено закипя във вените му и умората се превърна в бликащ оптимизъм, който нахлу в главата му.
В дълбоката януарска нощ фенерите по стените и бойниците на Петропавловската крепост проблясваха отвъд Нева. Вдясно по брега грееха светлините на Зимния дворец, макар че императорът не живееше в него от 1905 година. Императрицата обитаваше Царское село, императорът беше на фронта. Но крепостта олицетворяваше величието на самодържавието — в нейната църква бяха погребани Петър Велики, Екатерина и техните наследници чак до бащата на управляващия император. Тя беше и затвор — в ледените килии на Трубецкия бастион лежаха анархисти, нихилисти и социалисти, които лично той беше заловил.
Чу как хлопна вратата. Чу стъпки зад гърба си… Дали не беше тя? Или някой от техните убийци?
Някой ден такова изщракване на вратата и тази гледка можеха да станат последното нещо, което ще запомни, преди куршумът да пръсне мозъка му. Нищо чудно дори нейното пръстче лекомислено да натисне спусъка. Но такава беше „голямата игра“, онзи изпълнен с опасности живот, който водеше — неговата лична жертва на олтара на Отечеството. Той вярваше в Бога, вярваше, че ще отиде в рая — ако не вярваш в Бога и неговия син Исус Христос — какво ти остава… Само суета и грехове. Ако сега умре, повече никога няма да види жена си. И все пак срещи като тази в непроницаемата нощ придаваха смисъл на живота му.