Той дори не се обърна. Изчакваше, взирайки се в очертанията на червения дворец на Меншиков, в крепостта, замръзналата река, в града, създаден от Петър. Знаеше, че тя влиза в стаята и сяда на дивана. Почти физически усещаше присъствието й.
Сашенка, която в семплата си сива пола и бяла блузка приличаше на строга провинциална учителка, разглеждаше една книга. Саган се възхити на промяната, която бе настъпила у нея след ареста й. Макар косата й да беше прибрана в строг кок, а по лицето й да нямаше и следа от грим, от това гълъбовосивите й очи изглеждаха по-дълбоки, а островчетата от лунички й придаваха още по-голямо очарование. Колкото по-грижливо криеше фигурата си, колкото по-малко флиртуваше тя, толкова повече й се възхищаваше той. Тя му се струваше все по-привлекателна… да, дори красива.
— Е, другарю Пьотър — тя сега го наричаше така, — имате ли нещо за нас или не? Самоварът завря ли? Може ли чаша чай?
Саган запари чай. Те се срещаха често и започнаха да се държат по-непринудено. Той не знаеше дали тя идва на срещите, защото започва да го харесва, или по нареждане на партията. „Ние, мъжете, сме странни“, помисли си Саган, макар че се надяваше да е първото. Приятно би му било да го харесва такова младо същество. Но не биваше да забравя, че нежните чувства, привличането, а още повече любовта могат да му струват не само кариерата, но и свещената мисия на живота му. Познаваше правилата. Щом Мендел дърпа конците, този сакат болшевик със сигурност иска Саган да хлътне по нея. Това не биваше да става. И нямаше да стане. Саган винаги умееше да се владее.
— Честита Нова година, Земфира — поздрави я той и по руски обичай я целуна три пъти. — Как посрещнахте 1917 във вашата къща?
— Весело, почти като в манастир.
— Как е майка ви?
— Ако наистина се интересувате, питайте шпионите си! — Беше свикнала с тайните им срещи и вече се чувстваше по-самоуверена. А той бе убеден, че след смъртта на Распутин тя бе започнала да му се доверява, без да губи болшевишката си бдителност. Когато се срещнаха в нощта след смъртта на Распутин, тя му беше благодарила. За миг дори му се стори, че ще го прегърне приятелски, но тя не го стори. Продължиха обаче да се срещат.
— Опиумът помага ли на баронесата? А хипнозата? Чувах, че вършела работа.
— Не ме интересува — отвърна тя. — Тя е по-добре, струва ми се. Поръча си нова рокля и мърмори за похожденията на чичо Гидеон.
— А разводът?
— Татко трябва да се разведе с нея, но едва ли ще се реши. Тя е изгубена душа. Не вярва в нищо друго освен в удоволствията. Впрочем аз почти не се задържам вкъщи. — Настъпи мълчание. — Партията набира сили. Забелязахте ли? Видяхте ли опашките за хляб? Всеки ден става бой за последните самуни.
Той въздъхна, усетил потребност от още кокаин, за да заглуши желанието си да й разкаже повече за себе си, за това, което знае. Вълната на отчаяние и безнадеждност, която бе заляла улиците, сега сякаш връхлетя и него. Нима скоро няма да има нито цар, нито империя, нито отечество?
— Вие научавате истината от собствените донесения — продължи тя, навеждайки се напред. — Аз зная, че ни симпатизирате. Хайде, Пьотър. Разкажете ми за себе си, защото може да ми стане скучно и повече никога да не се срещнем. Разкажете ми нещо, което не зная. Разкажете какво пише по вашите донесения?
Проницателните й сиви очи го оглеждаха преценяващо.
Той премълча.
Тя учудено вдигна вежди и разпери ръце. После скочи, грабна палтото, шапката и решително се насочи към вратата.
— Чакайте — извика той, не искаше тя да си тръгне. — Ужасно ме цепи главата. Трябва да взема нещо освежаващо.
Тя видя как той отвори украсена с фамилния герб сребърна кутийка, инкрустирана с диаманти, взе щипка бял прах и го втри във венците си. Артериите му се разшириха, кръвта отново нахлу в слепоочията му и той си помисли дали Сашенка ще забележи как набъбват устните му.
— Нашите донесения — заговори той — предупреждават царя за революция. Току-що написах рапорт, в който се казва: „Ако не бъдат попълнени запасите от продоволствие, ще стане трудно да се поддържа спокойствие по улиците на Петроград. Гарнизонът остава верен на клетвата, но…“ Какво ни засяга това? Новото правителство е една смешка. Щюрмер, Трепов, сега и онази развалина княз Голицин са пигмеи и мошеници. Убийството на Распутин не реши нищо. Нужни са ни нови сили, свежи идеи. Не съм съгласен с всички идеи, които изповядвате, но някои от тях не са лишени от разум…
— Интересно. — Тя стоеше точно пред него и му се стори, че долавя мириса й — английски лавандулов сапун ли беше? Тя замислено прехапваше устната си. Той разбра, че Сашенка е пораснала по-бързо, отколкото си е мислил. — Ние тъпчем на едно място, нали другарю Пьотър? Но търпението ни не е безгранично! Ако мислите, че ми харесва да се срещам с вас, може би сте прав. Ние станахме почти приятели… но дали наистина сме приятели? Някои от другарите ми смятат, че не бива да се срещаме повече. „Това е губене на време, от Саган и през зимата няма да изкопчиш сняг“ — казват те. Ако наистина ни симпатизирате, има неща, които трябва да знаем. Във всеки случай, нали разбирате, че всичките ви старания са напразни. Вашият свят ще рухне. И вие трябва да ни разкажете нещо, за да ни убедите да ви пощадим.