— Вие сте непоправима оптимистка, Сашенка, и продължавате да се заблуждавате. Аз нямам високо мнение за вашите вестници, но между нас казано, те казват истината за положението във фабриките и на фронта. Това ме потиска. Но може би имам нещо за вас.
— Така ли? — усмивката на Сашенка го възнагради. Тя свали палтото си и отново седна, без да сваля шапката.
За кой ли път Саган мъчително размишляваше кой кого разиграва. „Почти приятели“, беше казала. Противно на волята си опитният полицай се почувства уязвен. Нали си говореха за семействата, за поезия, дори за здравето си. Какво от всичко това тя предава на Мендел? Той се надяваше, че тя премълчава за тяхното „приятелство“, защото това беше смисълът на неговия замисъл — премълчаването на дребни случки водеше до малки лъжи, а сетне премълчаването на значителни неща и до големи лъжи — по този начин той вербуваше провокатори. Искаше да унищожи Мендел и Сашенка беше инструментът в неговите ръце.
Двуличието, а не честността, беше неговият занаят — но ако трябваше да е честен, Сашенка вече не беше само инструмент. Тя беше и негова наслада.
— Слушайте внимателно — започна той. — Утре през нощта се планира акция срещу вашата печатница. Трябва да я преместите. Не е нужно аз да зная къде.
Тя се опита да скрие вълнението си, но начинът, по който свъси вежди във войнствена решителност, без малко не го разсмя.
— Вие ли ще ръководите акцията? — попита тя.
— Не, това е операция на жандармерията. За да разбера подробностите, трябваше да обещая някаква информация в замяна.
— Каква самонадеяност, другарю Пьотър.
Той направи нетърпеливо движение.
— Цялата разузнавателна работа е пазар, Сашенка. Това не ми дава покой по нощите. Не мога да спя. Живея с прахчетата на доктор Гемп. Искам да помогна на вашата партия, на народа, на Русия, но всичко в мен се бунтува и не иска да споделям с вас нищо. Знаете ли, че рискувам всичко, като ви казвам това?
Сашенка се обърна, за да си върви.
— Ако това е лъжа, между нас всичко е свършено, а моите другари ще поискат главата ви. Ако вашите ченгета ме проследят оттук, повече никога няма да се видим. Разбрахме ли се?
— А ако е истина? — извика той след нея.
— Тогава ще се срещнем отново, и то много скоро.
26
Нежна синя светлина се процеждаше през облаците, отразяваше се по снега и проникваше през завесите — опиумът се разпространяваше във вените на Ариадна. Извикаха доктор Гемп и той й би инжекцията. Главата й се отпусна на възглавницата и тя се унесе в неспокоен сън: те заедно с Распутин се разхождат в рая, той я целува по челото; императрицата, облечена в сивата си сестринска престилка, внимателно ги наблюдава. Распутин държи ръката й и тя за първи път в живота си е истински щастлива и спокойна.
В спалнята чуваше тихи гласове да говорят на идиш. Родителите й седяха до нея.
— Горката — мърмореше майка й. — Да не е жертва на зъл дух?
— Всичко е в Божията воля, дори това — отвърна баща й. — Те разсъждават за свободната воля, а ние можем само да го молим за милосърдие…
Ариадна чуваше скърцането на кожената каишка, докато равинът връзваше талисмана на ръката си, а сетне превключи на идиш. Започна да чете Осемнайсетте благословии и познатият му напевен речитатив я отнасяше като с вълшебно килимче назад във времето…
Млад и напет, Самуил Цейтлин иска ръката й на тясната кална пътечка до синагогата, близо до работилницата на обущаря Лазар, в малкото еврейско-полско градче Туробин, недалеч от Люблин. Отначало тя свиваше рамене: „Той не е княз Долгоруки, нито дори барон Ротшилд, не е твърде подходящ за мен — но кой тогава е подходящ?“ Баща й крещеше: „Момчето Цейтлин е езичник! Той не се храни, нито се облича като нас — и изобщо спазва ли кошер? Знае ли Осемнайсетте благословии? И баща му с неговите папийонки и почивки в Бад Емс — те са отстъпници!“