После Ариадна обиколи седем пъти еврейското сватбено покривало — хупа, Самуил счупи чашата за вино, като я настъпи решително с ботуш. Новият й съпруг бе внесен на ръце от пеещи хасиди, а на лицето му сякаш бе изписано: „Моля се само за едно — дано никога не видя повече тези примитивни фанатици! Но Ариадна е моя! Тя е моя жена! Довечера ще се любя с най-красивото момиче в еврейското поселище! А утре — във Варшава! Вдругиден — в Одеса!“ И тя най-сетне ще избяга от Туробин! Завинаги!
После се пренесе с години по-късно, когато галеше капитан Двински в апартамент в „Бристол“ в Париж и смая дори този познавач на женската плът със своята поквара. В скъсан комбинезон, на четири крака, притиснала слабините си към лицето му, мятаща се като стриптийзьорка, наслаждаваща се на своята необузданост, шепнеше мръсни думи на полски и изригваше непристойности на идиш. Дори сега я връхлетяха вълни на страст, виденията на ласките на голи мъже, целувките на жени.
Тя седна в леглото, хладна и трезва. Стори й се, че вижда Стареца — неговата брада и светещите му очи в края на леглото.
— Ти ли си, Григорий? — почти извика тя. Но после разбра, че това е драперията на завесата и една рокля на закачалка, които й заприличаха на висок, слаб мъж с брада. Беше сама и изведнъж изтрезня.
„Распутин, който ми посочи нов път към щастието, е мъртъв; Самуил, чиято любов и богатство бяха опора на моя въздушен замък, се развежда с мен; Сашенка ме презира — мога ли да я виня за това? Моите родители фанатици се срамуват заради мен и аз се срамувам от моя срам. Цял живот ме преследват несполуки. Щастието ми е като въжеиграч, който върви по опънато въже, опитва се да запази равновесие, но някога неизбежно ще се срине оттам и ще загине. Щом изпитам наслада, и въжеиграчът започва да се спъва и да губи равновесие…
Присмивах се на набожността на баща ми и на неговите предразсъдъци. Може би майка ми беше права: била съм прокълната от рождение. Или съм урочасана? Подигравах се на съдбата, защото имах всичко.“
Ариадна се отпусна на възглавницата, самотна, захвърлена на произвола на съдбата като кораб без екипаж.
27
Сашенка остави спешно съобщение за Мендел в грузинската аптека на Лордкипадзе на „Александровски проспект“ и тръгна към къщи. Облаците се сгъстяваха и заприличаха на кремави обърнати гъби, надвиснали ниско над града. По улуците и покривите блестяха ледени висулки. Термометърът падаше до минус двайсет. В работническите квартали виеха тревожно сирените на фабриките и една през друга се чуваха пронизителните свирки на полицаите. Навсякъде започваха стачки.
На „Невски“, дори в самия център, чиновници, работници и дори буржоазни домакини се редяха на опашки за хляб. Две жени се търкаляха в кишата — биеха се за последните самуни — работничката удряше другата в лицето и Сашенка чу как изхрущя счупеният й нос.
В Елисеевския магазин, където Цейтлин поръчваше продукти, Сашенка видя как работници разбиха витрината, пребиха продавача и разграбиха сладкишите и плодовете.
Тази нощ тя дори не се опита да спи. Главата й бучеше. Тя отново и отново си спомняше сцените на гняв, обхванали целия град. Сирените на Виборг отекваха по Нева като рев на стадо китове.
Сашенка стана от леглото, облече се и излезе от къщи. В ранните часове се срещна с другаря Молотов в кръчмата на кочияшите до Финландската гара.
— Другарят Мендел е зает и не може да дойде, затова изпрати мен — Молотов беше сериозен и изслуша с придирчиво внимание доклада на Сашенка.
— Можем ли да се д-доверим на вашия из-з-зточник? — попита Молотов, заеквайки от вълнение.
— Мисля, че да.
— Благодаря, д-д-ругарко. Залавям се за работа.
На разсъмване пренесоха печатницата на ново място. Ваня и Сатинов разглобиха печатарската преса. Сашенка и другите другари разпределиха частите в бирени бъчви, гюмове за мляко и чували за въглища. Самата преса беше поставена в ковчег, взет от открадната катафалка на един предприемач и беше придружена от кола с плачещи (болшевики) роднини в черно до новото място във Виборг.
На следващия ден по здрач Мендел и Сашенка се изкачиха по стълбите на една административна сграда недалеч от печатницата. За Мендел всяко стъпало беше усилие, той едва влачеше болния си крак, обут в специална обувка.
Излязоха на покрива. Сашенка почерпи Мендел с една от своите цигари, златният й мундщук изглеждаше нелепо в съчетание с работническата му шапка и грубото кожено яке. Двамата наблюдаваха как три файтона с облечени в сиви униформи полицаи и две коли с жандарми спряха пред сградата и разбиха вратата на избата.