Сашенка се усмихна.
— Ама че двойка сме ние двамата! — притвори очи, духна вятър и поръси лицето й със снежинки.
— Ето там! — извика Саган и посочи появилата се пред тях странноприемница.
— Слушам, господарю — извика кочияшът и шибна конете.
— Почти стигнахме — рече Саган, докосвайки ръката й.
Малка дървена къщурка с ярка дърворезба стърчеше съвсем сама насред снежното поле. Няколко брезички я заобикаляха като пазачи. Мястото напомняше на Сашенка приказката за Снежната кралица.
Шейната спря, в студа конските ноздри бълваха пара. Дървената врата се отвори, на прага се появи едър селянин с гарвановочерна брада, в шуба от меча кожа и меки ботуши, който помогна на Сашенка да слезе от шейната.
Вътре „ресторантът“ приличаше повече на селска къща, една-единствена стая с традиционната руска печка, върху която лежеше немощен старец с рошава бяла брада и силно хъркаше. Чернобрадият селянин ги настани на груба дървена маса и мушна в ръцете им по една чашка с чача.
Сашенка досега не беше обядвала с кавалер. Чачата опари гърлото й. Тази необичайна идилия — огънят в печката, идващите оттам аромати, спящият в ъгъла старец — обгърна съзнанието на Сашенка в някаква мъгла. Представи си, че те са единствените хора в целия този мразовит север, но бързо се отърси от мислите си. Шегувайки се със Саган, когото явно познаваше, селянинът им сервира печена гъска в горещ глинен съд, толкова добре изпечена, че месото и мазнината сами се отделяха от костите и беше се получило вкусно ястие с гарнитура от цвекло и картофи. Храната толкова им се услади, че почти забравиха за революцията, а просто си бъбреха за съвсем обикновени неща. Десерт нямаше, а старецът така и не се събуди. Накрая си тръгнаха много доволни, след поредната доза чача.
— Вашите сведения се оказаха достоверни — каза Сашенка, когато шейната се понесе отново по заснеженото поле.
— Не беше лесно да ги получа за вас.
— Но това не е достатъчно. Искаме името на човека, който ни предаде.
— Сигурно ще мога да ви го посоча. Но ако ще продължим да се срещаме, трябва да докладвам на началниците си…
Сашенка не бързаше с отговора, опасната игра гъделичкаше нервите й
— Добре — промълви тя. — И аз имам да ви кажа нещо. Гурщейн е избягал от заточение.
— Това го знаем.
— Той е в Петроград.
— Предполагахме.
— Е, искате да знаете къде е?
Той кимна.
— Опитайте в пансион „Киев“, стая дванайсет. — Този отговор беше репетиран с Мендел, който я предупреди, че ще трябва да съобщи в замяна някои сведения. Очевидно Гурщейн стана разменна монета.
Саган не изглеждаше впечатлен.
— Той е меншевик, Сашенка. Аз искам болшевик.
— Гурщейн е избягал със Сенка Шашиан от Баку.
— Откаченият бандит, който ограбваше банки заради Джугашвили-Сталин ли?
— Той е в стая тринайсет. Сега сте ми длъжник, другарю Пьотър. Ако някой научи за това, няма да съм жива до сутринта. Сега ми кажете името на предателя, който издаде нелегалната печатница.
Чуваха се само плазовете по замръзналия сняг и Сашенка почти усещаше как Саган поставя на едната чаша на везните човешкия живот, а на другата — ценния агент.
— Верезин — промълви най-после той.
— Портиерът?
— Изненадана ли сте?
— Нищо не може да ме изненада — разпалено отвърна Сашенка.
Небето бе обагрено в червено, сякаш окъпано в кръв. Задачата й е успешно изпълнена. Партията ще бъде доволна. Тя научи това, което Мендел искаше — не е зле за възпитаничка на „Смолни“! Тя и Саган бяха успели. И двамата чувстваха възбудата след успешно проведена операция. Тя го беше изиграла и, кой знае защо, това вече беше без значение, той беше разкрил името.
В далечината се появи къща, вероятно някакво имение. Застудя и отново се появиха ледени висулки. Боровете наоколо изглеждаха матово сребърни.
— Погледнете натам! — извика Саган, вземайки ръката й. — Нали е прекрасно? Далече от градските безредици. Искам да ви покажа моето най-любимо, най-красиво кътче.
Шейната спря.
— Пристигнахме, господарю — рече кочияшът, повдигна вежди и плю встрани. — Точно както поръчахте.
— Бих могъл да остана тук завинаги — пламенно възкликна Саган, свали шапката си и ленените кичури се разпиляха по челото му. — Може да се преместя да живея тук. Как мислите, дали бих бил щастлив?
Тънка струйка дим се виеше над комина. Ледени копия с тънки остриета висяха от стрехите, а по прозорците бяха разцъфтели безброй ледени цветя. Саган взе ръката й и свали ръкавицата. Ръцете им, сухи и топли, се преплетоха. После той мушна лявата й ръка в своята ръкавица, пръстите й се потопиха в пухкавата заешка козина и легнаха върху неговите. Този жест изглеждаше толкова дързък и толкова интимен, но същевременно толкова възхитителен. Тя се задъха. От допира до неговите по-груби пръсти нежната кожа на дланта й като че ли стана непоносимо чувствителна и й се стори, че усеща боцкането на стотици иглички. Лицето й пламна и тя рязко издърпа ръката си от ръкавицата.